Оставаше й само едно: да не се оплаква и да не се жалва от съдбата си и да приема безропотно всички беди, които я сполетят в съвместния й живот с нейния избраник. Струваше й се, че безвъзвратно е изоставила баща си някъде далеч, далеч в миналото. Но все пак пред очите й изплува скъпото му лице и тя си спомни думите му в ковачницата в деня, когато нанесе най-тежкия удар в бащиното му сърце; спомни си разговора им в планината, когато разбра, че смъртта наднича над рамото на баща й. Недостойно е да се оплакваш от съдбата, която сам си избрал. Свети Улав, помогни ми да не се проявя като съвсем недостойна за любовта на баща ми…
Ерлен, Ерлен… След първата им среща животът й се превърна в бурна река, препускаща над коренища и камъни. През годините, прекарани в „Хюсабю“, животът й се разгърна, доби широтата и простора на езеро, което отразява всичко около нея. Спомни си как Логен прииждаше в родния й край през пролетта. Сивите й води рукваха неудържимо в долината, а коритото й се разширяваше. По течението й се носеха клони, а короните на широколистните дървета, забили корени в дъното на реката, се полюшваха над водата. Единствено тъмните страховити въртопи показваха колко бурно, неукротимо и опасно течение се носи под гладката й повърхност. Кристин осъзнаваше, че през всичките тези години любовта й към Ерлен подронваше устоите на живота й подобно на силно и опасно водно течение. Сега водата потече стръмно надолу, но Кристин не можеше да предвиди каква развръзка ги очаква.
Ерлен, любими!
Отправи още една молитва към Света Богородица. Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марио, Господ е с Тебе! Искам да те помоля само за едно: спаси Ерлен, пощади живота на моя съпруг!
Погледна към имението и се замисли за синовете си. Сега, когато „Хюсабю“ лежеше окъпано във вечерната светлина и приличаше на съновидение, което всеки миг би могло да изчезне, а страхът за неясното бъдеще на децата й сковаваше майчиното й сърце, Кристин се сети, че никога не бе благодарила на Господ за богатите плодове, увенчали усилията й през тези години. Не му се отблагодари за седмината си синове.
От купола на вечерното небе, от околните села, легнали в краката й, се разнесе молитва, която бе чувала хиляди пъти в живота си. Спомни си как Лавранс й обясняваше какво означават латинските думи, докато тя стоеше до коляното му като дете. Ето, сега отец Айрик се обръща към олтара и пее „Пролога“, а на норвежки думите му означават: „Наистина достойно и справедливо е, праведно и спасително, винаги и навсякъде да Ти благодарим, Господи свети, Отче всемогъщи, Вечни Боже.“
Кристин вдигна очи. Гауте се изкачваше по склона. Кристин изчака момчето да се приближи и му протегна ръка. Около камъка, където седеше тя, имаше само трева и нито едно място, където да се скриеш.
— Изпълни ли поръката на баща си, синко? — попита тихо тя.
— Да, спазих всичките му заръки. Стигнах до имението съвсем незабелязано. Юлв го нямаше вкъщи и аз изгорих в огнището писмата, които ми даде татко. Извадих ги от кърпата — призна той и се поколеба. — Майко, вътре имаше девет печата…
— Чуй ме, синко — Кристин сложи ръце върху раменете му и се вгледа в очите му. — Баща ти беше принуден да ти повери много тежка задача. Ако се тревожиш и имаш нужда да споделиш с някого, кажи ми какво те мъчи. Но бих предпочела да си замълчиш, сине!
Гауте напомняше удивително много на баща й със светлото си лице, лененорусата коса, големите очи и пълните, категорични алени устни. Момчето кимна. После сложи ръка на майчиното рамо. Със сладостна болка в сърцето Кристин отпусна глава върху слабите гърди на сина си. Момчето стоеше право, а майка му допря лице до сърцето му. За пръв път тя се облягаше на детето.
— Исак беше сам вкъщи — продължи Гауте. — Не му показах какво нося. Само му казах, че трябва да изгоря нещо. Преди да оседлае коня си, Исак накладе огън в огнището.