Южните склонове на Довре ги посрещнаха със сурова зима. По съвет на Юлв пътниците оставиха конете си в Дривстюен и продължиха на ски, за да са подготвени, ако на следващата нощ им се наложи да спят в снега. Кристин не се беше качвала на ски от дете и се придвижваше много трудно, независимо от неимоверните старания на мъжете да й помагат. През деня изминаха само половината път от Дривстюен до Йердшин. По здрач намериха подслон на един склон, обрасъл с брези, и се зариха в снега. В Туфтар взеха коне под наем. Яздиха през мъгла, а в долината заваля дъжд. Няколко часа след като се спусна мрак, ездачите пристигнаха във „Формо“. Вятърът свистеше из ъглите на къщите, реката клокочеше, а от склоновете се разнасяше шумолене на листа и силен пукот. Дворът приличаше на тресавище и тропотът заглъхна, докато конските копита потъваха в калта. В голямото имение не се виждаха признаци на живот в съботната вечер. Нито хората, нито кучетата усетиха новодошлите.
Юлв почука с копието си по вратата. Излезе да отвори мъж. Зад него мигом се появи и Симон, а широката му тъмна фигура се открои ясно на светлината, идваща от стаята. Стопанинът носеше дете на ръце. Разпъди кучетата и те се разлаяха. При вида на балдъзата си нададе радостен вик. Остави детето на пода и подкани Кристин и Гауте да влязат, помагайки им да си съблекат подгизналите от дъжда връхни дрехи.
Въздухът в стаята беше приятно топъл, но и доста задушен, защото вътре имаше огнище, а таванът беше нисък. Освен това гъмжеше от народ. Нямаше къде да стъпиш от деца и кучета. Сред малчуганите Кристин различи лицата на двамата си синове — весели, зачервени от топлината. Децата седяха около масата, където бе запалена свещ. Приближиха се и поздравиха майка си и брат си малко отчуждено. Кристин усети, че с идването си явно е смутила уюта и забавата в дома. Иначе в стаята цареше пълна бъркотия. На всяка крачка настъпваше черупки от орехи. Целият под беше осеян с тях.
Симон разпрати слугите, а повечето хора — съседи, дошли на гости — си тръгнаха с децата и кучетата. Докато разпитваше Кристин, Симон закопча ризата и туниката си върху голата си космата гръд. Децата го подредили така, извини се той. Дрехите му изглеждаха раздърпани и мръсни, коланът — изкривен, ръцете му — изпоцапани, лицето — покрито със сажди, а в косата му се въргаляха сламки.
След малко две слугини заведоха Кристин и Гауте в гостната на Рамборг. В огнището гореше огън, а слугините бързо-бързо се заеха да палят свещи и да оправят леглата. Едни помогнаха на Кристин и на Гауте да си облекат сухи дрехи, другите подреждаха ястия и напитки на масата. Малко момиче със сребристи плитки поднесе на Кристин купа с бира, покрита още с пяна. Момичето беше Арнерд, най-голямата дъщеря на Симон.
После влезе и самият той. Вече преоблечен и измит, Симон изглеждаше, както бе свикнала да го вижда Кристин — спретнат и с хубави дрехи. Водеше дъщеря си за ръка, а Ивар и Скюле пристъпваха след тях.
Кристин попита къде е Рамборг. Сестра й тръгнала с жените от „Сюнбю“ към „Рингхайм“. Юстайн взел дъщеря си Хелга и поканил Дагни и Рамборг да се присъединят. Юстайн бил много весел и добродушен старец и обещал да се грижи за трите млади жени. Рамборг вероятно щяла да остане в имението и през зимата. Очаквала второто си дете около празника на светия апостол Матей, а имало вероятност тогава Симон да не си е вкъщи. Затова за Рамборг било по-добре да постои при младите си роднини. По отношение на стопанските работи във „Формо“ било все едно дали Рамборг си е у дома, или не, призна през смях Симон. Не искал от младото момиче да се товари с грижи за имението.
Симон веднага реши да тръгне на юг с Кристин. Имал много роднини и стари приятели, негови и на баща му. Смяташе, че така ще бъде по-полезен, отколкото ако стои в Нидарус. На място ще проучи дали е разумно Кристин да посети лично краля. Обеща да се приготви и до три-четири дни да потеглят.
На следващата сутрин, падаше се неделя, отидоха на литургия. После посетиха отец Айрик в „Румюн“. Свещеникът вече беше много остарял. Посрещна Кристин топло и се натъжи, когато научи за злощастната й участ. После се отбиха в „Йорун“.
Не намери промяна в къщите, а леглата, пейките и масите в стаите й се сториха същите. Имението беше нейно и синовете й най-вероятно щяха да отраснат тук. Сигурно тук и тя щеше да легне и да склопи очи. В този момент особено ясно усети с колко труд родителите й са градили уюта в този дом. С каквото и да са се борили тайно от чуждите погледи, Лавранс и Рагнфрид създаваха на околните усещане за топлота и отзивчивост, за спокойствие и отрада.