— Още нещо ме озадачава — отбеляза Ерлен. — Очаквах цялото духовенство от църквата да организира шествие за посрещането ти. Прибираш се толкова помъдрял и натрупал знания.
— Откъде знаеш, че не са го направили? — пошегува се брат му. — Доколкото съм чувал, ти не припарваш до църквата, когато отидеш в града.
— Не, момче, ако мога да се измъкна, не се приближавам до моя господар архиепископа; някога така ми подпали кожуха — засмя се гордо Ерлен. — Харесва ли ти деверът ти, душице моя? Виждам, вече сте се сприятелили с Кристин, братко. Другите роднини не й допадат…
Едва когато се канеха да седнат да вечерят, Ерлен осъзна, че все още не е свалил кожената си шапка, връхната си дреха и меча от пояса.
Вечерта се превърна в най-забавната, откакто Кристин дойде в „Хюсабю“. След упорити увещания, граничещи със закани, Ерлен убеди брат си да седне на почетното място до Кристин, а самият той му режеше храната и му сипваше в чашата. При първата наздравица, която вдигна за Гюнюлф, Ерлен се подпря на едно коляно и поиска да му целуне ръка:
— Да си жив и здрав, братко! Кристин, трябва да свикнем да му отдаваме нужното уважение, защото някой ден ти ще станеш архиепископ, Гюнюлф!
Слугите останаха до късно на трапезата, но братята и Кристин продължиха да разговарят и след това. Ерлен, седнал върху масата, обърна лице към брат си:
— Да, сетих се за това на сватбата си — посочи той сандъка на майка им. — Исках да го дам на Кристин, но забравям твърде бързо, а ти се сещаш за всичко, скъпи братко. Но пръстенът на мама се озова върху красива ръка, не мислиш ли?
Ерлен сложи ръката на Кристин върху коляното си и повъртя годежния й пръстен.
Гюнюлф кимна и подаде псалтериона на Ерлен.
— Хайде, братко, попей ни. Преди пееше толкова хубаво и умееше да свириш.
— Оттогава мина много време — сериозно отбеляза Ерлен. После пръстите му заиграха по струните:
Ерлен се усмихваше, докато пееше, а Кристин поглеждаше боязливо към свещеника: дали има нещо против песента за свети Улав и Алвхил. Но Гюнюлф слушаше с усмивка, макар че явно се смееше не на песента, а на Ерлен.
— Кристин няма да я караме да пее. Сигурно не ти стига въздухът, нали, скъпа моя? — погали я той по бузата. — Но сега е твой ред — той подаде цитрата на брат си.
В изпълнението на песента ясно прозираше ерудицията на Гюнюлф.
— Къде си научил тази песен? — попита Ерлен.
— Ами, къде… няколко момчета я пяха пред хана, където бях отседнал в Кентърбъри. Опитах се да я преведа на норвежки, но не звучи толкова добре — отвърна Гюнюлф и подрънка малко на струните.
— Братко, минава полунощ. Кристин сигурно вече има нужда да си полегне. Изморена ли си, мила?
Кристин погледна малко плахо към двамата мъже. По лицето й се разля смъртна бледност.
— Не зная… Няма да си лягам в леглото.
— Лошо ли ти е? — в един глас попитаха те и се надвесиха над нея.
— Не зная — отвърна тя все така плахо и разтри кръста си. — Малко ме боли…
Ерлен се спусна към вратата, а след него и Гюнюлф.
— Лоша работа. Още не сте повикали жените, които ще й помагат. Много време ли има, докато й дойде времето за…?
По лицето на Ерлен плъзна гъста червенина.
— Кристин не искаше да викаме други, стигали й слугините. Нали някои от тях вече са раждали — насили се да се засмее той.