— Не, не, не ме оставяй!
— По-добре всичко да приключи по-бързо — утеши я той, — И без това виждам, че ти е зле.
— Не е това! — сграбчи ръката му тя. — Гюнюлф!
Стори му се, че през живота си не е виждал по-изплашено лице.
— Кристин, не забравяй: всички жени минават през това…
— Зная, зная — притисна тя лице към ръцете на свещеника. — Сега вече разбрах, че това е мястото на Елине и децата й. На нея Ерлен е обещал вярност и семеен уют още преди да стана негова любовница.
— Значи знаеш? — спокойно попита Гюнюлф. — Ерлен не осъзнаваше какво прави тогава, но, както вероятно се досещаш, той нямаше как да спази това свое обещание, защото архиепископът никога не би се съгласил да ги венчае. Не си мисли, че обещанието му към Елине обезсмисля вашата женитба. Ти си законната съпруга на Ерлен.
— О, много преди това пропилях правото си да стъпвам по земята. А положението е било още по-лошо… О, дано да даде Бог аз да умра, а това дете да не види бял свят. Не се осмелявам да узная какво съм съгрешила.
— Бог да ти прости за думите ти, Кристин. Не знаеш какво говориш! Да не би да искаш детето ти да загине неродено и некръстено?
— Да, онова, което нося под сърцето си, сигурно е дело на дявола! Няма как да се спаси. О, защо не изпих отварата на Елине! Така двамата с Ерлен можехме да изкупим греховете си и това дете никога нямаше да бъде заченато. О, това не ми излиза от ума, Гюнюлф: когато разбрах какво съм причинила, осъзнах, че е било за предпочитане да изпия отровата за проказа, която тя ми даде, вместо да подтикна към смърт жената, на която Ерлен се е обрекъл първо…
— Кристин, говориш необмислено. Не ти си подтикнала нещастната жена към смъртта. Ерлен нямаше как да спази обещанието си към нея, защото тогава беше млад и не познаваше добре законите. При всяко положение животът с нея щеше да бъде грях. Самата тя позволи на друг мъж да я прелъсти и Ерлен пожела да я омъжи за него. Не вие сте причината за самоубийството й.
— Искаш ли да ти разкажа как се случи всичко? — отчаянието на Кристин достигна връхната си точка и тя вече говореше съвсем спокойно. — Двамата с Ерлен бяхме в „Хауген“ и тя се появи. Носеше рог и поиска да пия с нея. Вероятно питието й е било предназначено за Ерлен, но тя ни завари двамата и го подаде на мен. Досетих се, че става въпрос за измама. Забелязах я как съвсем предпазливо долепи устни до ръба на рога, без да отпива. Но аз исках да пия, беше ми все едно дали ще живея, или ще умра, след като узнах, че тя през цялото това време е била в „Хюсабю“ при Ерлен. Той влезе при нас и я накара да пие първо тя. Тя го умоляваше да я пощади и накрая той я пусна. Тогава сякаш дяволът ми подшушна да взема рога. Избирай коя от двете си любовници искаш, рекох аз на Ерлен. Няма как да ни запазиш и двете, предизвиках го аз. И тя се прониза с ножа на Ерлен, но Бьорн и Осхил намериха начин да потулят случилото се.
— Значи и леля Осхил е участвала в заговора — намръщи се Гюнюлф. — Ясно, тя те е тласнала в обятията на Ерлен.
— Не — разпалено възрази Кристин. — Осхил ни моли толкова сърцераздирателно. Сега недоумявам как съм устояла на молбите й. Тя ни заклеваше да постъпим почтено, доколкото ни е възможно, да коленичим пред баща ми и да го помолим за прошка, задето съгрешихме. Но аз не посмях да го направя. Оправдах се с опасенията си, че баща ми ще убие Ерлен. О, много добре знаех що за човек е баща ми: никога не би посегнал на онзи, който се остави в ръцете му. Опитах се да изтъкна и друг довод: от срам баща ми няма никога повече да върви с високо вдигнато чело. О, тогава просто съм си търсела оправдание, не се тревожех за здравето на баща си… Гюнюлф, само да знаеш какъв благ човек е моят баща! Трябва да се запознаеш с него, за да разбереш колко добре се е отнасял към мен през всичките тези години. Татко винаги ме е обичал безкрайно много. Не исках да узнава какви безсрамни дела съм вършила, докато живеех в манастира в Осло и сестрите ме учеха кое е редно и праведно. Да, с Ерлен се въргаляхме из обора и в хана на Брюнхил, нищо че аз носех монашески одежди.
Кристин вдигна очи към Гюнюлф. Лицето му беше пребледняло и се бе сковало.
— Нали разбираш защо съм изплашена. Та тя го е приела заразен от проказа…
— Ти нямаше ли да постъпиш като нея? — тихо попита свещеникът.
— И аз бих направила така — по посърналото й лице премина сянка на някогашната дива и сладостна усмивка.
— А иначе Ерлен не беше заразен. Само баща ми си беше наумил, че мама е починала от проказа.