— Но в Божиите очи сигурно съм като прокажена — предположи Кристин и положи лице върху ръката на свещеника, в когото се беше вкопчила. — Нали съм заразена с грехове.
— Сестро — прошепна Гюнюлф и сложи ръка върху забрадката й. — Не си толкова грешна, мило дете, та да забравиш, че както Господ може да изцели плътта на човек, болен от проказа, така е способен и да пречисти душата ти от греха.
— О, не зная вече — изхлипа тя, захлупила лице в ръката му. — Не зная. Не се разкайвам за стореното, Гюнюлф. Изпитвам страх, но въпреки това… Страхувах се, когато стоях в църквата с Ерлен, а свещеникът ни венча; страхувах се и когато двамата празнувахме сватбата си, а аз носех златна корона върху пуснатите си коси, защото не смеех да споделя с баща си що за позор съм извършила, не смеех и да изповядам стореното на духовния си пастир. Но през зимата ставах все по-груба с всеки изминал ден, а и Ерлен вече не се държеше с мен по същия начин. Започнах да си спомням времето, когато вечер той идваше при мен в спалнята ми в „Скуг“.
— Кристин — Гюнюлф се помъчи да вдигне лицето й. — Не мисли за това точно сега! Господ вижда мъката и разкаянието ти. Уповавай се на Пресветата Дева, която осенява с милост всеки скръбен…
— Нима не разбираш? Та аз подтикнах човешко същество към самоубийство…
— Кристин — подхвана строго свещеникът. — Нали не се възгордяваш дотам, да сметнеш греха си за по-голям от Божията милост?
Докато говореше така, Гюнюлф милваше главата й през забрадката.
— Помниш ли, сестро, притчата за свети Мартайн, когото дяволът искал да изкуши? Нечестивият попитал светеца дали наистина си вярва сам, като обещава на грешниците, изповядали се пред него, Бог да се смили над тях. Епископът отговорил така: и на теб бих ти обещал Божието опрощение, ако помолиш за него; ако се откажеш от високомерието си и повярваш, че любовта Му е по-силна от омразата в сърцето ти.
Гюнюлф продължи да потупва бащински главата на ридаещата жена, а през ума му мина въпросът: така ли се е отнесъл Ерлен към младата си невеста? Устните му побеляха и се изопнаха.
Аудфина Аудюнсдатер пристигна първа. Намери родилката в малката къща. Гюнюлф седеше при нея, а наоколо шетаха слугини.
Аудфина поздрави почтително свещеника; Кристин се изправи и й протегна ръка:
— Много съм ти благодарна, Аудфина, задето се отзова на молбата ми. Зная, че си нужна на домочадието си.
Гюнюлф изгледа изпитателно селянката. И той стана на крака.
— Похвално е колко бързо дойде. Жената на брат ми има нужда от рамо, на което да се опре. Нова е в околността, млада е и няма опит…
— Божичко, бледа е като забрадката си — прошепна Аудфина. — Отче, дали да не й дам малко приспивателно? Трябва да си отпочине, преди да започнат мъките.
Селянката работеше тихо и чевръсто, опипа леглото, което слугините стъкмиха върху пода, и поиска да донесат още възглавници и слама, а тя свари билкови отвари в каменни съдини. После се захвана да разхлабва всички връзки и възли в облеклото на Кристин, накрая извади фибите от косите й.
— Не съм виждала по-красива коса! — възкликна тя, когато златистокестенявата грива на Кристин се разля върху раменете и обрамчи бялото й измъчено лице.
Аудфина се разсмя:
— Нямаше да си изгуби нито силата, нито блясъка, ако я беше поносила още малко свободна…
Намести Кристин удобно между възглавниците на пода и я зави:
— Изпий отварата, та да ти облекчи болките, и се постарай да поспиш.
Беше време Гюнюлф да излезе. Той се приближи и се надвеси над Кристин.
— Ще се молиш ли за мен, Гюнюлф? — попита умолително тя.
— Ще се моля за теб, докато те видя с рожба в скута, а после ще продължа — обеща той и мушна ръката й под завивката.
Кристин задряма. Чувстваше се що-годе добре. Пристъпите стягаха слабините й и ги отпускаха, но усещането беше съвършено непознато. След всяка отминала контракция тя се питаше дали не е сънувала. След мъченията и ужаса от сутринта й се струваше, че най-лошото и болезненото вече е приключило. Аудфина сновеше съвсем тихо напред–назад и окачаше детски дрешки, черги и кожи да се стоплят до огъня. Накрая Кристин задряма. Пренесе се в „Йорун“, в пивоварната къща. Помага на майка си да боядисва плат. Ясно усеща изпаренията от кора на ясеново дърво и коприва.
Помощничките на родилката — стопанки от съседните села и от Биргси — започнаха да пристигат една след друга. Аудфина се оттегли при слугините. Надвечер болките на Кристин се усилиха. Жените я накараха да върви по пода, доколкото й стигат силите. Беше и неловко да го прави, защото в стаята гъмжеше от жени и тя се чувстваше като кобила за продан. Освен това непознатите стопанки се изреждаха да я опипват и да стискат корема й, докато обсъждаха състоянието й. Накрая Гюна от „Росвол“, най-опитната сред жените, нареди Кристин да легне на пода. Раздели жените на две: едните щяха да будуват, а другите да спят.