Ерлен се осмели да погледне веднъж към съпругата си. Гюнюлф седеше на трикрако столче до нея и я държеше под мишниците. Гюна, коленичила до Кристин, бе обгърнала тялото й с ръце, но младата жена се съпротивляваше, обзета от смъртен страх, и се мъчеше да се отскубне от нея.
— Не, не, пусни ме, не издържам повече. Боже мой, помогни ми!
— Господ ще се смили над теб, Кристин — всеки път я успокояваше Гюнюлф.
До свещеника стоеше жена с паница, пълна с вода. След всеки пристъп той потапяше кърпа във водата и бършеше лицето на изнемощялата родилка. Попиваше потта от челото й и измиваше слюнката, потекла от устните й.
Кристин отпусна глава в обятията на Гюнюлф и се унесе за малко, но болките тутакси я изтръгнаха от унеса. Свещеникът продължаваше да повтаря:
— Ей сега ще дойде спасението ти, Кристин.
Никой вече не осъзнаваше кое време е през нощта. През капака на тавана се процеждаше сутрешната светлина.
После, след продължителен, безумен, изпълнен с ужас вой, настана пълна тишина. Ерлен чу как жените се разбързаха. Искаше му се да погледне какво става. Разнесе се силен плач и той отново се сви на кравай. Нямаше сили да разбере какво се е случило.
Кристин нададе втори вик, този път силен и бесен, много по-различен от лудите, нечовешки стенания, които се изтръгваха досега от устата й. Ерлен скочи на крака.
Гюнюлф стоеше наведен и продължаваше да държи Кристин. Коленичила на пода, тя се взираше със смъртен ужас в овчата кожа в ръцете на Гюна. Там се намираше нещо безформено и грапаво, наподобяващо вътрешности на заклано животно.
Свещеникът я притисна към гърдите си:
— Мила Кристин, току-що роди прекрасен и здрав син, за когото всяка майка горещо би благодарила на Бог. Той диша! — обърна се разпалено Гюнюлф към разплаканите жени в стаята. — Той диша! Бог не е толкова коравосърдечен, та да не чуе молитвите ни!
Още докато свещеникът говореше, в изтерзаното, объркано съзнание на майката изплува смътен спомен за напъпил цвят, от който избиха червени, набръчкани копринени листенца и разцъфнаха в цялата си прелест.
Безформеното създание се размърда, захленчи и се протегна. Превърна се в съвсем мъничко, виненочервено дете с човешки лик. Имаше ръчички и крачета с оформени пръстчета. Мъничето се сви и издаде съскащ звук.
— Господи, колко е мъничък — възкликна Кристин с тънък, изтощен глас и избухна в смях, примесен със сълзи.
Наобиколилите я жени също се разсмяха и започнаха да бършат сълзите си, а Гюнюлф я остави в ръцете им.
— Търколете го в коритото, та да вика по-силно — посъветва ги свещеникът и тръгна след жените, понесли младенеца към огнището.
След време Кристин се събуди изнемощяла в леглото си. Бяха свалили подгизналите й от пот, изпоцапани дрехи и по тялото й се разливаше приятна, блажена хладина и лекота. Жените бяха поставили пликчета с топла копривена каша върху тялото й и я бяха увили в горещи черги и кожи.
Тя понечи да си отвори устата, но някой й направи знак да мълчи. В стаята цареше пълна тишина. Разнесе се непознат за нея глас:
— Никулаус, в името на Отца и Сина и Светия Дух…
Някой поръси стаята с вода.
Кристин се надигна на лакът и се огледа. До огнището стоеше свещеник в бели одежди, а Юлв Халдуршон повдигна зачервеното, ритащо и голо дете от големия месингов казан, подаде го на кръстницата и пое запалената восъчна свещ.
Кристин роди детето си. Сега то пищеше така, че надвикваше свещеника. Но младата майка се чувстваше напълно равнодушна към случващото се и й се спеше.
После чу припрения и изплашен глас на Ерлен:
— Защо главата му изглежда толкова странна?
— Защото е била сплескана — спокойно обясни жената. — Няма нищо необичайно. На този храбрец му се наложи да се бори за живота си със зъби и нокти.
Кристин извика нещо. Постепенно започна да се разбужда от дъното на душата си. Та това е синът й, борил се за живота си точно като нея.
Гюнюлф се обърна бързо, с усмивка. Взе малката бяла пелена от ръцете на Гюна и я занесе до леглото. Положи детето в скута на майката. Премаляла от умиление и щастие, тя потърка бузата си в зачервеното, меко като коприна личице на бебето.
Кристин вдигна очи към Ерлен. Само веднъж преди го бе виждала толкова посърнал и изтерзан. Не помнеше кога, защото й се виеше свят. Знаеше, че е за предпочитане да не си спомня. Радваше се на Ерлен, застанал до брат си. Свещеникът бе положил ръка върху рамото му. Над душата й се възцари странно спокойствие и усещане за сигурност, докато наблюдаваше високия мъж в епитрахил и подризник. Кръглото му изпосталяло лице под тонзурата изглеждаше озарено от нечовешка сила, но той се усмихваше благо.