Ерлен заби камата си дълбоко в дървената стена зад майката с детето.
— Вече няма нужда да го правиш — засмя се свещеникът. — Момчето е кръстено.
Кристин се сети за нещо, казано от брат Едвин: току-що кръстеното дете е свято като небесните ангели. То е пречистено от греховете на родителите си и още не е съгрешило. Кристин целуна малкото лице със страх и трепет.
Гюна се приближи. Изглеждаше изтощена, капнала от умора, а и беше ядосана на бащата, задето не се сети дори да благодари на жените, помогнали на Кристин. Освен това се подразни, задето след ритуала свещеникът, а не тя занесе детето на майката. Гюна смяташе за редно тя да го направи, защото именно тя изроди Кристин и стана кръстница на сина й.
— Още дори не си приветствал рожбата си, Ерлен. Не си я взел в обятията си — ядосано отбеляза тя.
Ерлен вдигна пеленачето от скута на майката и за миг долепи буза до личицето му.
— Няма да мога да те обикна, преди да забравя колко измъчи майка си, Нокве — рече му той и го подаде на Кристин.
— Точно така, обвинявай го — заядливо промърмори старицата.
Магистър Гюнюлф се засмя, а след него и Гюна. Тя поиска да вземе детето и да го положи в люлката, но Кристин й се примоли да й го остави още малко. Майката веднага задряма със сина в обятията си и усети съвсем леко как Ерлен я докосна предпазливо, сякаш се боеше да не й причини болка. После заспа.
5.
Сутринта на третия ден след раждането на Нокве, докато седяха сами в голямото помещение, магистър Гюнюлф посъветва брат си:
— Май стана време да съобщиш вестта на роднините на съпругата ти, Ерлен.
— Няма защо да бързаме — отвърна бащата. — Едва ли ще се пръснат от радост, когато научат, че вече ни се е родил син.
— Замисли се. Още през есента майката на Кристин е забелязала неразположението на дъщеря си и сигурно се тревожи за здравето й.
Ерлен мълчеше.
Малко по-късно през деня той влезе при Кристин. Там беше и Гюнюлф. Ерлен носеше кожена шапка на главата си; къса и дебела връхна дреха от сукно, дълъг панталон и мъхести ботуши. Надвеси се над съпругата си и я потупа по бузата:
— Мила моя Кристин, искаш ли да предам нещо на родителите ти в „Йорун“? Тръгвам на юг да им известя за раждането на сина ни.
По лицето на Кристин плъзна гъста червенина. Тя изглеждаше едновременно изплашена и радостна.
— Поне това дължа на баща ти — обясни сериозно Ерлен, — да му занеса лично новината.
Кристин постоя мълчаливо.
— Предай на родителите ми, че не е изминал и ден, откакто напуснах „Йорун“, без да съм пожелала да се просна в нозете на мама и татко и да ги помоля за прошка.
След малко Ерлен излезе. Кристин не го попита как ще пътува, но Гюнюлф го последва на двора. Пред вратата на къщата стояха ските на Ерлен и тояга със заострен връх.
— Със ски ли ще пътуваш? — удиви се Гюнюлф. — С кого тръгваш?
— Сам — засмя се Ерлен. — Ти знаеш най-добре от всички, че когато карам ски, никой не е в състояние да издържи на темпото ми.
— Струва ми се неразумно — възрази свещеникът. — Тази година из гората в местността Хьойлан скитали много вълци.
В отговор Ерлен само се засмя и се захвана да си завързва ските.
— Възнамерявам да стигна до пасищата в областта Яйтскар, преди да мръкне. Вече се стъмва по-късно. На третия ден вечерта ще съм в „Йорун“.
— Пътят от Яйтскар до главния е осеян с дупки и не е никак хубав. А и зимно време по пасищата дебнат опасности.
— Ами дай ми огнивото си — отвърна със същия безгрижен тон Ерлен, — в случай че ми се наложи да хвърля моето по някоя самодива, ако поиска от мен да се отнеса с нея по начин, неподобаващ на семеен мъж. Чуй, братко, послушах съвета ти: ще отида при бащата на Кристин и ще му предоставя възможността да поиска от мен справедливите според преценката му глоби. Но поне ми позволи сам да реша как да пътувам.
Магистър Гюнюлф нямаше друг избор, освен да се примири. Заръча на прислугата да не издават на Кристин, че Ерлен е тръгнал сам.