Лавранс пое към „Румюн“ по утъпканата пътека над полята. Луната чезнеше зад планинските върхове, но над белите скали искряха хиляди звезди. Лавранс се надяваше свещеникът да си е у дома, защото вече не издържаше да седи в компанията на хората от имението си.
Но когато тръгна между загражденията от дървени колчета и приближи двора, забеляза трепкаща восъчна свещ в мрака. Носеше я старият Аудюн. Видя, че по пътя върви човек, и разклати малкия сребърен звънец. Лавранс Бьоргюлфсьон падна на колене в снежната пряспа встрани от пътя.
Аудюн го отмина със свещ и звънец в ръка, от който се разнасяше нежен, мек звук. След него яздеше отец Айтрик. Той вдигна високо дарохранителницата над коленичилия мъж, без да поглежда встрани. Свещеникът отмина, а Лавранс сведе глава и вдигна ръце, отправяйки приветствие към Спасителя.
Синът на Айнар Хнюфа придружаваше свещеника. Значи старецът е на смъртен одър! Да. Лавранс прочете молитви за умиращите, преди да се изправи и да поеме обратно към дома. Среднощната среща с Господ му вдъхна сили и му донесе утеха. Когато с Рагнфрид си легнаха, той я попита:
— Ти подозираше ли в какво положение се намира Кристин?
— Нима ти не си се досещал?
— Не — отвърна лаконично стопанинът.
От отговора му тя разбра, че мисълта не му е чужда.
— През лятото доста се изплаших за нея — колебливо призна майката. — Забелязах колко малко яде. Но по-нататък нещата се уталожиха и реших, че съм си въобразила. Докато подготвяхме сватбата, ми се струваше много радостна.
— Имала е причина за това — леко подигравателно отбеляза Лавранс. — Но как е възможно да не ти е казала нищо? Нали си й майка…
— След прегрешението й се чудиш, но много добре знаеш, че тя не споделя с мен — оскърбено припомни Рагнфрид.
Лавранс мълчеше. След малко нежно пожела на съпругата си лека нощ и притихна, ала сънят не го споходи дълго.
Кристин, Кристин, малко мое момиче.
Нито веднъж Лавранс не засегна с дума онова, което Рагнфрид му призна онази нощ. Не й даваше никакво основание да се чувства виновна. Не промени отношението си към нея. Дори се стараеше да й засвидетелства още по-силна любов и привързаност. Тази зима обаче тя често проявяваше раздразнителност и сякаш търсеше признаци на спотаено огорчение в невинните му реплики. Лавранс не проумяваше с какво е предизвикал тревогата й и не знаеше как да я успокои. Затова се преструваше, че не забелязва настроенията й.
Отче наш, който си на небесата… Лавранс се помоли за Кристин и за рожбата й, после за съпругата си и за себе си. Накрая отправи към Бог гореща молитва да му даде сила да изтърпи присъствието на Ерлен Никулаусьон, докато зет му остане в дома му.
Лавранс не позволи на Ерлен да тръгне към „Хюсабю“, преди да заздравее китката му. Възпротиви се и на идеята на зет си да пътува сам.
— Кристин ще се зарадва, ако дойдете с мен — рече веднъж Ерлен.
Лавранс не отговори веднага. След малко изтъкна множество възражения: Рагнфрид нямало да се чувства доволна, ако на плещите й легнат грижите за цялото имение. А ако тръгнел на толкова дълъг път на север, нямало да успее да се прибере за събирането на пролетната реколта. Накрая обаче все пак се съгласи да пътува с Ерлен. Лавранс не взе слуги със себе си, защото възнамеряваше да се прибере с кораб до долината на река Раума.
А оттам лесно щеше да си наеме кон за слизане към долината, защото имаше познати по целия път.
По време на пътуването почти не разговаряха, но се спогаждаха. На Лавранс не му беше никак лесно да върви в крачка със зет си, но отказваше да си признае, че не издържа на темпото му. Зет му обаче забеляза затруднението му и се постара да се съобрази със скоростта на Лавранс. Когато искаше да спечели нечие приятелство, Ерлен ставаше много хрисим и мил.
На третата вечер се подслониха в каменна постройка. Въпреки лошото време и мъглата Ерлен вървеше доста уверено. Лавранс забеляза колко умело тълкува зет му всички знаци и предзнаменования, носещи се из въздуха й по земята, както и поведението и навиците на животните. Ерлен винаги се ориентираше безпогрешно. А всичко, което Лавранс — опитен планинар — се бе научил да разпознава след дълго наблюдение и съсредоточеност, Ерлен налучкваше съвсем на сляпо. Зет му също се смееше и се чудеше как така успява да прояви такава завидна интуиция.