Един ден Кристин изяви желание сама да повие сина си, та баща й да види какво красиво и добре сложено момче е родила. Нокве лежеше гол-голеничък между пелените и риташе завивката пред майка си.
— Какъв е този белег на гърдите му? — попита Лавранс.
Точно над сърцето на детето се виждаха няколко яркочервени петънца. Сякаш окървавена ръка бе докоснала Нокве. Самата Кристин се разстрои, когато забеляза белега за първи път, но се помъчи да се утеши.
— Сигурно е заради огъня. Хванах се за гърдите, когато видях как гори църквата ни.
Бащата потръпна. Нямаше представа откога Кристин е започнала да крие греховните си постъпки от него и какво още е премълчала. Не проумяваше и как е успяла. Собственото му дете…
— Май синът ми не ти харесва, татко — подхвърляше често Кристин, а Лавранс се засмиваше в отговор и се опитваше да я разубеди.
Той отрупа люлката и леглото на родилката с най-отбрани подаръци, но на Кристин й се струваше, че никой не оценява по достойнство качествата на сина й. Най-малко от всички Ерлен.
— Виж го, татко — молеше тя, — ето, сега се смее. Някога виждал ли си по-прелестно дете от Нокве?
Кристин не спираше да задава такива въпроси на баща си. Веднъж Лавранс й рече, дълбоко замислен:
— Ховар, брат ти, вторият ни син, беше невероятно красиво дете.
— Той ли живя най-дълго от братчетата ми? — немощно попита Кристин.
— Да, навърши две години. Недей да плачеш, мила Кристин, недей — помоли я тихо той.
Нито Лавранс, нито Гюнюлф Никулаусьон одобриха името на детето: Нокве. Кръщелното му име беше Никулаус. Ерлен обаче настояваше, че става дума за едно и също име. Гюнюлф не се съгласи: още в сагите от езическите времена имало мъже с такова име. Въпреки тези възражения Ерлен не искаше синът му да носи името на баща му, а и Кристин се обръщаше към детето с избраното от съпруга си име.
Според Кристин един-единствен човек в „Хюсабю“ оценяваше достойнствата на Нокве. Това бе новият свещеник, отец Айлив. Само той и майката на бебето разбираха що за прекрасно и обещаващо дете е Нокве.
Отец Айлив беше нисък, слабичък мъж с малък заоблен корем, който му придаваше леко смехотворен вид. Свещеникът притежаваше доста неугледна външност. Хората, говорили многократно с него, се затрудняваха да го познаят, защото лицето му беше твърде незапомнящо се. Косата и кожата му имаха цвета на червеникавожълт пясък, а кръглите му водно сини очи изглеждаше напълно плоски. По природа беше много мълчалив и нерешителен, но магистър Гюнюлф не се съмняваше, че Айлив би защитил всички научни степени, ако е по-предприемчив. Не блестеше с ерудиция, но го красяха целомъдрието, смирението и дълбоката му любов към Христа и Църквата.
Отец Айлив не произлизаше от благородническо семейство и макар да не беше много по-възрастен от Гюнюлф Никулаусьон, приличаше на старец. С Гюнюлф се познаваха още от времето, когато ходели заедно на училище в Нидарус. Магистърът винаги говореше с голяма любов за Айлив Серксьон. Ерлен нямаше високо мнение за новодошлия свещеник, но Айлив тутакси спечели доверието и обичта на Кристин.
Младата майка продължи да живее в малката къща заедно с детето дори и след като ходи в църквата да й прочетат очистителна молитва. Денят, когато отец Айлив я въведе в божия храм, се превърна в тежко преживяване за нея. Свещеникът не посмя да й даде причастие. Тя му се изповяда, но той я посъветва да търси опрощение при епископа, задето има вина за злощастната смърт на друго човешко същество. В онова утро, когато Кристин довери на Гюнюлф душевните си терзания, той също й заръча да потърси опрощение за греховете си веднага след като животът й е извън опасност. Оздравее ли, тя трябва да спази обещанието си към свети Улав. Светецът се застъпи пред Бог за здравето и живота на сина й. Нокве се роди и го кръстиха. Затова сега майката бе длъжна да извърви боса пътя до гроба на светеца и да положи там златния си венец — моминското украшение, символ на девствеността, което тя не опази и носи незаслужено. Гюнюлф я посъветва да се подготви за пътуването, като поживее в самота, отдаде се на молитви, четене, размисъл и умерен пост заради здравето на кърмачето.
Вечерта, когато седеше печална след очистителната молитва, Гюнюлф влезе при нея и й донесе молитвена броеница. Обясни й, че в чужбина не само монасите и свещениците използвали броеници като израз на непрестанна молитва. Броеницата, извънредно красива, се състоеше от два вида мъниста: едните — изработени от жълто дърво, донесено от Индия. От тях се разнасяше сладко и ефирно благоухание, което напомняше какво представлява добрата молитва: жертва на сърцето и копнеж на грешника да се научи да живее богоугодно. Другите бяха от кехлибар и злато, а кръстът — от красив емайл.