— Има разлика дали го прави мъж, или жена. Спомням си последния път, когато двамата с Бьорн дойдоха в „Хюсабю“. Седяхме тук, до огнището, при нас бяха мама и леля, а Бьорн свиреше на арфа и пееше. Аз седях до коляното му. Свако Борд извика леля. Беше си легнал и искаше и тя да го последва в леглото. Обърна се към нея с изключително безсрамни и цинични изрази. Леля стана, Бьорн също. Той излезе от стаята, но преди това се спогледаха. Да, помислих си аз, когато поотраснах и започнах да разбирам, май слуховете ще излязат истина. Бях си изпросил позволение да заведа Бьорн до спалнята му, но не посмях, а и не исках да легна в голямата стая. Изтичах в къщата на ратаите и спах там. За Бога, Гюнюлф, за един мъж нещата стоят по-различно, отколкото за леля Осхил в онази нощ. Не, братко, не можех да убия жена, без да съм я хванал с друг мъж.
Но ти я уби, помисли си Гюнюлф. Не посмя обаче да изрече тези думи на глас. Само попита студено:
— Нима не е вярно, че Елине ти е изневерявала?
— Изневяра! — извърна се рязко Ерлен към брат си, целият пламнал от негодувание. — Как да я упрекна, задето се е сближила с Гисюр, след като във всеки удобен момент й давах да разбере, че всичко между нас е свършило!
Гюнюлф сведе глава.
— Сигурно си прав — изморено отвърна той.
След като си извоюва съгласието на брат си, Ерлен се ожесточи. Отметна глава и погледна дръзко свещеника.
— Много си загрижен за благото на Кристин, Гюнюлф. Цяла пролет трепериш над нея повече, отколкото прилича на брат и духовник. Като че ли ти се свиди да ми я преотстъпиш. Ако не бяха тежкото раждане и другите й неволи, човек би помислил…
Гюнюлф го погледна. Излизайки извън кожата си от режещия поглед на брат си, Ерлен скочи на крака. Гюнюлф също се изправи. И понеже свещеникът не откъсваше очи от брат си, Ерлен посегна да го удари с юмрук. Свещеникът стисна китката му. Ерлен се мъчеше да му се нахвърли, но Гюнюлф стоеше непоклатим като скала.
Ерлен тутакси се опомни.
— Не биваше да забравям, че вдигам ръка срещу свещеник — промълви той.
— Няма за какво да се разкайваш — усмихна се леко Гюнюлф.
Ерлен разтърка китката си.
— Винаги си бил толкова силен в ръцете…
— Припомних си детството ни — призна Гюнюлф с удивително мек и благ глас. — Много често, докато бях далеч от дома ни, се сещах как си играехме като деца. Случваше се да се сдърпаме, но кавгите ни не траеха дълго, Ерлен.
— Отдавна вече не сме деца, Гюнюлф. Всичко се промени — тъжно отвърна брат му.
— Така е — промълви свещеникът. — Нищо вече не е същото…
Мълчаха дълго. Накрая Гюнюлф се обади:
— Тръгвам си, Ерлен. Ще сляза да се сбогувам с Айлив, а после потеглям към свещеника в долината на река Оркла. Няма да ходя в Нидарус, докато тя е там — додаде той с лека усмивка.
— Гюнюлф! Не исках да те засегна. Недей да си тръгваш така…
Гюнюлф не помръдна. Вдиша дълбоко няколко пъти и рече:
— Ще ти кажа нещо за себе си, Ерлен, защото аз узнах доста за теб. Седни!
Свещеникът зае предишното си място. Ерлен се изтегна пред него, подпря брадичка с ръка и се вгледа в неестествено вцепененото и напрегнато лице на брат си. После се усмихна леко:
— Какво има, Гюнюлф? И ти ли искаш да ми се изповядаш?
— Да — промълви свещеникът.
Възцари се продължително мълчание. Ерлен забеляза как устните на Гюнюлф се размърдаха. Свещеникът притисна сплетените си ръце доколко коляното си.
— Какво има? — по лицето на Ерлен пробягна усмивка. — Да не би някоя южна красавица да…
— Не — отвърна дрезгаво свещеникът. — Не става дума за любов. Знаеш ли как се стигна дотам да стана свещеник, Ерлен?
— Да. Братята ни измираха и родителите си се бояха, че ще изгубят и нас двамата.
— Не. Мюнан го смятаха за здрав, а Гауте се разболя от епидемията чак на следващата зима. Ти обаче боледуваше и мама ме обеща на свети Улав, ако той се съгласи да пощади живота ти.
— Кой ти го каза? — поинтересува се след кратко мълчание Ерлен.
— Ингрид, жената, която ме отгледа.
— Е, и аз щях да бъда чудесен дар за свети Улав, няма що — пошегува се Ерлен. — Здравата щеше да съжали, че ме е приел. Но ти си ми казвал, Гюнюлф, с каква радост си приел съдбата си още от дете да те готвят за свещеник.
— Така е — съгласи се Гюнюлф. — Но невинаги съм се чувствал удовлетворен. Помня деня, когато потегли на кон от „Хюсабю“, придружаван от Мюнан Бордшон, за да постъпиш на служба при нашия роднина, краля. Конят ти танцуваше под тялото ти, а слънчевите лъчи блестяха в новите ти оръжия. На мен не ми беше писано да нося доспехи и меч. А ти беше красив, братко. Макар и само шестнайсетгодишен, ти вече бе запленил не едно моминско сърце.