— Щастието ми не трая дълго. Научих се да си режа ноктите, да се кълна в името Божие на всяка втора дума и да си помагам с кинжала, когато боравя с меча. После ме изпратиха на север и срещнах нея. Прогониха ме позорно от кралския двор, а баща ни завинаги затвори вратата си за мен.
— Ти избяга от страната с красива жена — тихо отбеляза Гюнюлф. — А до нас стигна мълвата, че си станал началник на стражата в крепостта на граф Якоб.
— Слуховете са преувеличили поста ми — засмя се Ерлен.
— С татко не бяхте в добри отношения, а мен той изобщо не ме забелязваше, та да си прави труда да се караме. Мама ме обичаше, зная го, но едва след твоето заминаване осъзнах колко незначителна е любовта й към мен в сравнение с чувствата й към теб. Ти, братко, единствен ти ме обичаше истински. Господ ми е свидетел: за мен ти беше най-скъпото същество в целия свят. Но когато бях млад и неразумен, се случваше да си помисля, че си много по-облагодетелстван от съдбата. Ето, вече ти го казах, Ерлен!
Забил лице в земята, Ерлен помоли:
— Недей да тръгваш, Гюнюлф.
— Налага се — отвърна свещеникът. — Казахме си твърде много неща. Дано Бог и Пресветата Дева дадат пътищата ни да се засекат в по-добри времена. Сбогом, Ерлен.
— Сбогом — промълви Ерлен, без да вдига очи.
След няколко часа, облечен в пътнически дрехи, Гюнюлф излезе от дома на свещеника и видя мъж, който препускаше на юг през полята в посока към гората. Бе преметнал арбалет на рамо, а около него тичаха три кучета. Този мъж беше Ерлен.
Докато Кристин крачеше забързано по горската пътека нагоре по хребета, слънцето се издигна високо на небето, а върховете на елите заблестяха под лятното небе. Сред дърветата още се усещаше сутрешна прохлада и свежест. Уханието от боровите иглички, от блатистата земя и земните камбанки, цъфнали с малки, светлочервени двойни цветове навред из гората, изпълваше въздуха, а обраслата с трева пътека беше влажна и мека. По нея се вървеше много приятно. Кристин четеше молитвите си и понякога вдигаше очи към малките бели облаци, преливащи в синьо над върховете на дърветата.
През цялото време мислеше за брат Едвин. Ето така е вървял и той години наред, от ранна пролет до късна есен. Минавал е по планински пътеки, под скални късове и през снежни преспи. Спирал е да си отдъхне на пасищата, пиел е от потоците и е отхапвал от хлебеца, който са му давали краварки и коняри. После се е сбогувал с тях и ги е благославял, тях и добитъка им. Слизал е в долината по шумящи горски склонове, привел високата си снага, с наведена глава. Скитал е по пътища покрай застроени имения и стопанства. Откъдето е минавал, е оставял след себе си изпълнени с обич молитви за тамошните хора и те се носели из въздуха като слънчево време.
По пътя си Кристин срещна само няколко крави. Наблизо по хребета имаше пасища. Пътеката беше добре проправена, а над блатата имаше мостове от наръчи клони. Кристин не се страхуваше. Усещаше невидимото присъствие на монаха до себе си. Братко Едвин, ако е истина, че си светец и си при Господ, помоли се за мен!
Исусе Христе, Пресвета Дево, свети Улав. Кристин копнееше да стигне до желаната цел на пътуването си, да отхвърли от плещите си бремето на грехове, премълчавани години наред, да се отърве от непосилния товар на спомена за лицемерното си присъствие на литургии и служби. Душата й жадуваше да се освободи и пречисти. Дори и когато носеше сина си в утробата си, не бе изпитвала толкова силно желание да се освободи от товара си.
Нокве спеше спокойно на гърба на майка си. Събуди се едва когато тя излезе от гората и заслиза към селището Снефюл, а пред погледа й се откри дълбокият залив Бюдвикен на фиорда до нос Салтнес. Кристин седна на земята, взе детето в скута си и развърза дрехата си на гърдите. Почувства се добре, когато го притисна към себе си, а по тялото й се разля приятно усещане, докато млякото, натежало в гърдите й, се изливаше в устата на малкия.
Селото в далечината се къпеше в слънчевите лъчи. Пред нея се ширеха тучни поля, светли ниви и тъмни гори. От покривите се виеше дим. На места бяха започнали сенокоса.
Кристин възнамеряваше да пътува с лодка до Сгайне. Намираше се в напълно непозната местност. Минаваше покрай имения, после отново навлезе в гора, но непрекъснато виждаше къщи. Капнала от умора, тя се опитваше да мисли как родителите й занесоха босоноги Юлвхил чак до Нидарус. Кристин се мъчеше да не си внушава, че Нокве й тежи.