Потта се лееше от главата й и кожата я сърбеше непоносимо под дебелата вълнена забрадка. Под въжето, вързано на кръста й, за да придържа дрехите, грубата риза се впиваше в плътта й и я разраняваше.
Хората по пътя ставаха все повече. От време на време покрай Кристин минаваха конници и в двете посоки. Тя настигна селска каруца, натоварена със стоки за града. Тежките колелета подскачаха над коренища и камъни и скърцаха пронизително. Двама мъже теглеха говедо за клане. Погледнаха към младата жена, тръгнала на поклонение, защото им се стори хубава. По тези места хората не срещаха всеки ден пътници като нея. По едно време Кристин мина покрай група мъже, които строяха дървена къща. Извикаха й и един от по-възрастните притича да й донесе бира. Кристин се поклони почтително и му благодари, както й благодаряха бедняците, когато им даваше милостиня.
След известно време спря да си отдъхне. Намери раззеленен хълм по пътя, където ромолеше поточе. Сложи детето на тревата. Нокве се събуди и вдигна вой до небесата и Кристин набързо изрече молитвите си. Взе детето в скута си и развърза пелените. Трябваше да ги смени. Понеже не носеше голям брой повивки, изпра тези и ги простря да съхнат върху нагорещените от слънцето скали. После облече детето с горните му дрехи. На него му хареса да рита свободно с крачета, докато бозае от гръдта на майка си. Кристин гледаше радостно нежната му розово-бяла кожа и притисна едната му ръчичка между гърдите си, докато го хранеше.
Покрай нея в отсечен тръс минаха двама конници. Кристин само леко вдигна глава: господар със слугата си. Внезапно големецът спря коня си, скочи от седлото и се върна при Кристин. Оказа се Симон Андресьон.
— Надявам се, нямаш нищо против да те поздравя? — попита той.
Държеше коня си за юздата и я гледаше. Облечен в пътнически дрехи, с кожен елек над светлосинята ленена жилетка, той носеше и малка копринена шапка на главата си и изглеждаше доста зачервен и изпотен.
— Странно съвпадение, че те срещам тук. Но вероятно на теб не ти се говори с мен…
— Напротив. Как си, Симон?
Кристин придърпа босите си крака под полите си и понечи да дръпне детето от гръдта си, но то се разпищя, отвори широко уста и затърси, и тя се видя принудена отново да му даде да бозае. Надипли дрехата над гърдите си, за да прикрие голотата си, и сведе очи.
— Твое ли е? — посочи детето Симон. — Ама че глупави въпроси задавам — засмя се той. — Момче ли е? Ех, този Ерлен Никулаусьон, във всичко му върви!
Симон завърза коня си за близкото дърво и седна върху един камък недалеч от Кристин. Стисна меча между коленете си, хвана дръжката му с две ръце и започна да рови из пръстта с роената си обувка.
— Какъв вятър те довя на север, Симон? — попита Кристин, за да сложи край на неловкото мълчание.
— Разбираемо е да се чудиш какво ме води по тези места.
Кристин се сети за нещо: на празненството по посрещането й в „Хюсабю“ дочу, че най-малкият син на Арне Явалсьон от „Ранхайм“ щял да се жени за най-младата дъщеря на Андрес Гюдмюнсьон. Попита Симон, да не би да е ходил на гости при бъдещия си зет.
— Значи знаеш? — изненада се Симон. — Е, сигурно вестта се е разнесла из селата.
— Явал и Сигрид венчаха ли се вече?
Симон вдигна рязко глава и стисна устни.
— Явно все пак не знаеш всичко.
— Цяла зима не съм излизала по-далеч от двора на „Хюсабю“ — обясни Кристин. — Не съм се срещала с много хора. Само разбрах, че се говори за тази женитба…
— Май е по-добре да го чуеш от моите уста, защото така или иначе мълвата ще се разнесе. Явал почина четири дни преди средата на октомври. Падна от коня и си счупи гръбнака. Помниш ли къде пътят към „Дюфрин“ се отклонява на изток от реката и слиза стръмно надолу? Сигурно си забравила. Тъкмо отивахме на сватбата им. Арне и синовете му пристигнаха в Осло с кораб — Симон се умълча.
— Сигрид сигурно много се е радвала, че ще се омъжва за Явал — предпазливо се обади Кристин.
— Да — кимна Симон. — Роди му син през пролетта, на празника на светите апостоли.
— О, Симон!
Сигрид Андресдатер — момичето с кестенявите къдрици, обрамчващи малкото й кръгло лице. Когато се смееше, в бузите й се образуваха трапчинки като на брат й Симон. Девойката имаше като неговите детски бели зъби. Кристин си спомняше, че тези черти на Симон й се струваха женствени, когато се запозна с Ерлен, и се настрои враждебно към годеника си. Сигрид и Симон си приличаха удивително, но заобленостите и мекотата отиваха повече на девойката. Тогава Сигрид беше на четиринайсет години. Кристин не бе чувала по-весел смях от нейния. Симон често закачаше сестра си и постоянно се шегуваше с нея. Кристин инстинктивно усещаше, че Сигрид е негова любимка измежду братята и сестрите му.