След дългото пътешестване, изтощителния плач и разтърсващото преживяване в църквата майката капна от умора. Зъзнеше от студ, а дъждът се усили. Капките плющяха по дърветата, листата потреперваха. Мина през тесните улички и излезе на място, откъдето се откриваше изглед към широкото сиво корито на реката, надупчено като сито от падащите върху него капки.
Нямаше лодки. Кристин се разговори с двама мъже, свили се под барака на пристана. Посъветваха я да отиде до плитчините, там монахините имали къща и лодкар.
Отново тръгна по широката улица с изранените си мокри крака. Беше капнала от умора. Стигна до малка сива каменна църква. Зад нея се намираха няколко къщи, отделени с плет. Нокве пищеше неистово и тя нямаше как да влезе в храма, но чу песента, носеща се от отворените прозорци без стъкла. Позна антифона Laetare, Regine Coeli — Радвай се, Царице Небесна, защото избраният да носи бремето възкръсна, както предрече сам. Алелуя!
Миноритите изричаха тези слова след последната си молитва за деня. Брат Едвин научи Кристин на този химн в прослава на Майката на Спасителя, докато тя бдеше над болния монах няколко нощи подред в „Йорун“. Промъкна се в гробището и, застанала до стената с детето на ръце, тихичко каза целия антифон.
— Каквото и да сториш, няма да промени обичта, която баща ти изпитва към теб. Затова не му създавай повече грижи.
Твоите пробити с гвоздеи ръце бяха протегнати на кръста, о, скъпоценни Владетелю на Слънчевата крепост… Ръцете Ти бяха протегнати да стигнат и най-далечната заблудена, отклонила се от праведния път човешка душа. Нужно беше само грешниците да се обърнат към отворените Ти обятия, както детето се връща при баща си, а не както робите се прибират насила при господарите си.
Сега Кристин осъзна колко отвратителен е грехът. Позната болка прониза гърдите й. Сърцето й направо се пръсна от разкаяние и срам заради незаслужената милост. Приближи се плътно до стената на църквата, за да се скрие от дъжда. Приседна върху надгробен камък и накърми детето си. От време на време се навеждаше да целуне мъхестото му носле.
Неусетни задряма. Събуди се, когато някой я докосна по рамото. Пред очите й се изпречиха йеромонах и старец с лопата за гробове. Миноритът я попита дали търси подслон за през нощта.
Изведнъж я озари мисълта, че много й се иска да пренощува при братята на Едвин. А и до Баке имаше много път за изтощена жена като нея. Монахът заръча на мирянина да заведе Кристин в женската странноприемница и да й даде „малко отвара от блатен аир за краката й, защото са целите в рани, както виждам“.
В странноприемницата цареше мрак и задуха. Сградата се намираше отвъд загражденията, на улицата. Мирянинът й донесе вода да се измие и малко храна, а тя седна до огнището и се помъчи да усмири детето. Нокве усещаше по млякото й, че е изтощена и е постила през деня. Малкият хленчеше и подсмърчаше, докато сучеше от пресъхналата й гръд. Кристин пийна от донесеното й мляко и се опита да излее глътката в устата на сина си, но той шумно се възпротиви да го хранят по този начин. Старецът се смееше и клатеше глава. Посъветва Кристин сама да изпие млякото, та после момченцето да усети разликата.
Най-сетне старецът излезе. Кристин се мушна в едно от леглата под гредите, крепящи тавана. Оттам отвори капака. Вътре се носеше неприятна миризма, защото една от жените страдаше от стомашно неразположение. От отворения капак нахлу измития от дъжда свеж въздух. Лъхна я прохладата на светлата лятна нощ. Кристин седеше в късото легло, опряла глава върху дървените греди, защото нямаше възглавници. Нокве спеше в скута й. Възнамеряваше по-късно да затвори капака, но заспа.
Събуди се посред нощ. Бледата медножълта месечина огряваше нея и сина й и блестеше върху срещуположната стена. Кристин забеляза човешка фигура, носеща се из въздуха в струящата лунна светлина.
Мъжът, облечен в пепелявосиво расо, висок, с приведен гръб, обърна старческото си, осеяно с бръчки лице към нея.
Мъжът беше брат Едвин. Усмихваше се неописуемо нежно и малко загадъчно, както когато беше жив.
Кристин не се учуди. Погледна го покорно, щастливо, изпълнена с упование, и зачака да чуе какво ще рече или направи той.
Монахът й се усмихваше. Вдигна стара, тежка кожена ръкавица срещу нея и я окачи на лунния лъч. По лицето му се изписа още по-широка усмивка. Той кимна към Кристин и изчезна.