— Ако знаете кой управлява в Дания в момента, татко, значи знаете повече от всеки друг — отбеляза Ерлен.
— Зная едно: има един мъж, когото никой не желае да види на трона нито в Швеция, нито в Дания. Това беше целта на начинанията в Скара през лятото, това е и целта на срещата, която организираме в Осло: да стане ясно на всички, които още не са го проумели, че всички разумни хора са единодушни по този въпрос.
Вече бяха пийнали доста и гласовете ставаха все по-гръмки. Само Смид Гюдлайксьон клюмаше, задрямал на стола до огнището. Ерлен се провикна:
— Толкова сте разумни, че дори лукавият няма да ви измами. С право се боите от Кнют Порше. Не разбирате, добри ми господа, но той не е от хората, които ще се задоволят да си седят мирно и тихо, да гледат как дните се нижат един подир друг, а тревата расте, където дал Господ. Иска ми се да се срещна отново с този рицар. Запознах се с него, докато бях в Халанд. Нямам нищо против да вляза в ролята на Кнют Порше.
— На твое място не бих изрекъл подобни думи пред съпругата си — отбеляза Хафтур Граут.
Ерлинг Видкюнсьон, вече понапил се, се мъчеше да се държи на положение, но не издържа:
— Ей, ти — избухна той в неистов смях, — ей, Ерлен, ама какви ги дрънкаш!
Ерлинг го тупна по рамото, превивайки се от смях.
— Не си прав, Ерлен — грубо подхвана Лавранс, — Кнют Порше притежава други качества. За неговите амбиции не стига да задиряш фусти. Ако той беше само лисицата сред гъските, ние, норвежките големци, нямаше да си правим труда да се втурнем вкупом, за да го спираме, пък ако ще и гъската да е самата кралица. Кнют наистина примамва хората да вършат глупости, но неговите привидни лудории имат скрит замисъл. Той си е поставил цел и бъдете сигурни, че няма да я изгуби от поглед.
Разговорът секна. Ерлен подхвана с лукаво пламъче в очите:
— Иска ми се Кнют да е норвежец.
Останалите събеседници помълчаха. Ерлинг отпи от чашата си и изкоментира:
— Опазил ни Бог. Ако в Норвегия имахме такъв човек сред нас, опасявам се, че мирът в страната отдавна щеше да е минало.
— Мирът в страната! — подигравателно възкликна Ерлен.
— Да, точно мирът — настоя Ерлинг Видкюнсьон. — Ерлен, не забравяй, че не само ние, членовете на рицарското съсловие, живеем в тази страна. На теб ти се струва много забавно тук да властва приключенски настроен и честолюбив мъж като Кнют Порше. Преди години нещата стояли така: когато някой тръгнел да обявява въстание, винаги лесно намирал подкрепа сред аристокрацията. Благородниците или се сдобивали с още земи и привилегии, или роднините им печелели борбата и пощадявали живота и собствеността им. В хрониките има сведения колко души от аристокрацията са загинали, но мнозинството се спасявали без оглед на изхода от въстанието. Така било по времето на нашите бащи. Но ти забравяш за селячеството и гражданите, Ерлен; за работниците, които са длъжни да плащат данъци цяла година и все пак се радват всеки път, когато през селата им мине войска, без да опожари домовете и да изколи добитъка им. Забравяш за обикновените хора, изтърпели непосилно бреме и издевателства. Според мен те благодарят на Господ и на свети Улав за стария крал Хокон, за крал Магнюс и за синовете му, задето подсилиха строгостта на законите и осигуриха мир…
— Не се съмнявам, че разсъждаваш така — отметна назад глава Ерлен.
Лавранс наблюдаваше младия мъж. Ерлен вече бе изтрезнял. Смуглото му лице пламна от възбуда, а под кожата на тънкия му кафяв врат изпъкна адамовата му ябълка. Лавранс отклони поглед към дъщеря си. Оставила ръкоделието в скута си, тя внимателно следеше разговора на мъжете.
— Толкова ли си сигурен, че селяните и обикновените хора се радват на новото си положение? Наистина в миналото, когато кралете и противниците им са кръстосвали земите ни с войските си, често са преживявали тежки времена. Старците още си спомнят как са били принудени да бягат в планината с добитъка и домочадието си, докато долу, в селото, от къщите им се издигали пламъци. Чувал съм подобни разкази. Но зная, че селяните помнят и още нещо: тогава в редиците на воините са били и техните бащи. Някога не само ние се борехме за властта, Ерлен. И селяните участваха в битката. Случваше се и да спечелят наши земи. Когато властва строг закон, няма начин син на уличница от Шида, който не знае името на баща си, да се ожени за вдовицата на благородник и да наследи всичките й имоти, както се е случило с Райдар Даре в „Дюфрин“. Неговият потомък Симон Андресьон кажи–речи беше женен за дъщеря ти, Лавранс, а сега живее под един покрив с племенницата на жена ти, Ерлинг! Сега властват редът и законът. Не зная как става, но в ръцете ни се трупа все селска земя, и то законно. Колкото по-уредено е законодателството, толкова по-бързо селяните изгубват властта и правата си да вземат участие в делата на кралството и да определят хода на собствения си живот. Селяните осъзнават това, Ерлинг! Не бъдете толкова сигурни, че те не копнеят за времената, когато воините са плячкосвали къщите им с огън и меч. Тогава са можели да спечелят с оръжие повече, отколкото могат да спечелят със законните си права днес.