— Кукувицата, кукаща от изток, предвещава сълзи — промърмори Орм. — На мен „Хюсабю“ ми се струва най-красивото имение на света.
Свещеникът сложи ръка върху тесните рамене на племенника си.
— И аз така разсъждавах, синко. И за мен „Хюсабю“ представляваше имотът на баща ми. Нали съм по-малкият син в семейството, и пред мен не се очертаваха изгледи да го наследя, както е при теб, Орм.
— Когато татко живееше с майка ми, ти беше прекият наследник — отбеляза тихо младежът.
— Аз и децата ми не сме виновни, че няма да наследиш „Хюсабю“, Орм — печално се намеси Кристин.
— Зная и затова не тая неприязън към вас — отвърна младежът.
— Местността се разстила пред очите ти ширна и безкрайна — рече след малко Кристин. — От „Хюсабю“ се открива гледка към далечни гори, а небосводът е бездънен. В моя роден край над планините се стеле мъгла, а долината се крие на завет, заоблена, зелена и свежа. Светът е точно толкова голям, колкото е нужно — нито прекалено широк, нито твърде тесен — въздъхна тя и поразмърда ръцете в скута си.
— Онзи мъж, за когото баща ти искаше да те омъжи, там ли живее? — попита свещеникът. Жената кимна.
— Съжалявала ли си, задето го отхвърли?
Кристин поклати глава.
Гюнюлф стана и взе книга от етажерката. Отново се настани на мястото си, разкопча катарамите и започна да прелиства книгата в търсене на някакъв пасаж. Не прочете нищо, само остави книгата разтворена върху коленете си.
— Когато Адам и жена му се противопоставили на Божията воля, усетили в плътта си сила, която оказвала съпротива на собствената им воля. Бог ги сътворил, мъж и жена, млади и красиви, за да живеят в разбирателство и да създадат още наследници на неговите дарове, плод на добротата му: красотата на Едемската градина, плодовете от дървото на живота и вечно блаженство. Те не се срамували от голотата си, защото докато се подчинявали на Господ, телата и крайниците им били изцяло във властта на волята им.
Почервеняла като божур, Кристин скръсти ръце пред гърдите си. Свещеникът се наведе малко напред, към нея, и тя почувства погледа на проницателните му жълти очи върху сведеното си лице.
— Ева откраднала онова, което принадлежало на Господ, а съпругът й го взел от нея, макар че то по право се намирало в ръцете на техния баща и създател. Искали да бъдат равнопоставени на Бог. Забелязали, че така и станало: както той изгубил господството си над широкия свят, така и те се разделили с властта си над малкия си свят, над плътта си в дома на душата. Както те предали доверието на своя Господ Бог, така и телата им щели да предадат своя господар — душата. Телата им започнали да им се струват противни и омразни и те си направили дрехи, за да ги скрият. Първо се прикрили с препасници от смокинови листа. Но колкото повече опознавали собствената си похотлива природа, толкова по-големи части от телата си започнали да покриват с дрехи. Постепенно облекли гърдите и гърбовете си, които не искали да се превият, а днес мъжете вече скриват със стомана дори пръстите на ръцете и краката си, а лицата си крият зад метални забрала. Ето докъде се е разраснал раздорът и предателството в нашия свят.
— Помогни ми, Гюнюлф — помоли Кристин, а плъзналата по лицето й смъртна бледност покри и устните й. — Сама не зная какво искам.
— Тогава кажи „да бъде Твоята воля“ — тихо отвърна свещеникът. — Знаеш кое е правилно: отвори сърцето си за Божията любов и Го обичай с цялото си сърце.
— Но ти нямаш представа каква любов изпитвам към Ерлен и към децата си — рязко се обърна Кристин към своя девер.
— Сестро, всяка любов, различна от любовта към Всевишния, е само отражение на небето в локвите по кален път. Ще се изцапаш, ако се снижиш до тях. Но ако неизменно помниш, че тази обич е отражение на светлината от Божието царство, ще се радваш на красотата и ще се предпазиш от грешката да я развалиш, като се поровиш в калта, що е на дъното…
— Да, но ти си божи служител, Гюнюлф. Обещал си на Господ да избягваш подобни трудности.
— И ти си обещала същото, Кристин, когато си се заклела да се отречеш от дявола и злодеянията му. Неговите дела винаги започват със сладка нега и завършват така, че двама души се пробождат с жилата си като змията и жабата. Ева разбрала това, защото след като дала на мъжа и рода си онова, което принадлежало на Бога, им донесла единствено изгнание, вина за пролята кръв и смърт. Тези злини се появили на света, когато братът убил брат си на първата малка нива, където по околните канари растели тръни и бодли.