Опасността дебнеше от другаде: от неутолимия копнеж в душата му да печели хорското благоразположение и приятелство.
Та нали усещаше до дъното на душата си, че Господ го обича, защото за Него душата му е скъпоценна и мила като душата на всеки човек на тази земя.
Но прибирайки се у дома, у Гюнюлф отново се надигнаха предишните мъчителни спомени от детството и младостта му. Майка му не го обичаше, както обичаше Ерлен. Баща му не си правеше труда да се грижи за него, както за Ерлен. А после, при Борд в „Хестнес“, хората обсъждаха геройствата и белите на Ерлен. Никой не обръщаше на внимание на Гюнюлф, той представляваше само сянка на брат си. Ерлен беше предводителят на младежите, слугините го проклинаха и се смееха на шегите му. Ерлен беше най-любимото му същество на света. Толкова му се искаше и Ерлен да отвръща по същия начин на братската му обич; Гюнюлф не можеше да се насити на вниманието на брат си, то никога не му се струваше достатъчно. Единствен Ерлен го обичаше истински, но Ерлен обичаше всички…
А сега Гюнюлф ставаше свидетел на начина, по който брат му управляваше имуществото, попаднало в ръцете му. Само Господ знаеше какво ще стане с богатството в „Хюсабю“. Из Нидарус се носеха доста красноречиви слухове за неразумните постъпки на Ерлен. Той не оценяваше, че Господ го е дарил с четири прекрасни деца. Дори и онези, заченати в разпътен живот, бяха надарени с хубост. Ерлен не приемаше здравето и красотата на рожбите си като божия милост, а като даденост.
Освен това Ерлен спечели любовта на прелестна, нежна девойка от знатен род. След като научи как се е отнесъл брат му към нея, Гюнюлф изгуби всякакво уважение към него. Дразнеше се непоносимо, когато откриваше у себе си черти на брат си. Макар и отдавна зрял мъж, Ерлен бързо пребледняваше или се изчервяваше като девица. Гюнюлф се гневеше, защото усещаше колко лесно се отдръпва или нахлува кръвта и в неговото лице. Тази особеност наследиха от майка си. Цветът на лицето й се менеше за секунди.
Ерлен смяташе за напълно нормално да има добра жена, годна за пример на всички останали стопанки, след като години наред се бе опитвал да я опорочи и да я доведе до пълна поквара. Но на Ерлен това не му се струваше учудващо. Той живееше в сладострастие, измяна и лъжа, без да смята за нужно да почита съпругата си, задето въпреки падението му е съхранила искреното си сърце, честността, достойнството и добротата си.
Ала когато през лятото и есента пристигнаха вести за подвизите на Ерлен на север, в душата на Гюнюлф се пробуди един-единствен копнеж — да бъде с брат си. Ерлен — кралският бранител в Холугалан, а той — вестителят на Божието слово в безлюдните, полуезически села по брега на Бяло море на север.
Гюнюлф се изправи. На по-късата стена в стаичката висеше голямо разпятие, а пред него на пода лежеше едър скален къс.
Свещеникът коленичи върху камъка и протегна ръце настрани. Тялото му бе свикнало да стои в тази поза часове наред, без да помръдне. Приковал очи в разпятието, Гюнюлф чакаше да дойде утехата, която се появяваше при пълното му вглъбяване върху кръста.
Запита се дали би бил склонен да се раздели с това изображение. Свети Франциск и последователите му сковали с голи ръце кръст от няколко клона. Най-добре да подари това разпятие на църквата в „Хюсабю“. Селяните, децата и жените, посещаващи редовно богослуженията, биха намерили отрада за душите си в изображението на Спасителя, изпълнен с любвеобилна нежност въпреки страданията Си. Простосърдечни хора като Кристин имат нужда от този кръст, а Гюнюлф би могъл да живее и без него.
Той коленичеше нощи подред с притъпени сетива и безчувствени крайници, докато накрая зърна видението: възвишението с трите кръста, извисяващи се на небесния фон. Средният, който бе предназначен да носи Небесния цар над земята и небето, трепереше неистово. Навеждаше се като дърво под напора на бурен вятър, боеше се да понесе прекалено скъпоценния си товар — пожертвалия се заради греховете на цялото човечество. Повелителят на ветровитите планини го принуди да се подчини, както рицарят — непокорния си жребец, а предводителят на слънчевата крепост го отнесе на мястото на борбата. Тогава се случиха чудеса, които се превръщаха в ключ за все по-необясними и смайващи чудотворства. Кръвта, стичаща се по кръста за спасение на всички грехове и за изкупление на всички неволи, беше видимото чудотворство. При тази първа личба очите на душата се отвориха, за да съзрат още по-смайващите чудеса: Господ слезе на земята, превърна се в син на девица и брат на човешкия род, опустоши ада и се втурна с армията Си от освободени души към ослепителното светлинно море, от което е произлязъл светът и което го поддържа. Мислите на Гюнюлф се насочиха към тази бездънна и вечна бездна от светлина, потънаха в нея и изчезнаха като птиче ято в блясъка на вечерното небе.