Гюнюлф стана едва когато камбаните в църквата известиха утреня. Мина през помещението, където спяха Кристин и Орм. Цареше пълна тишина.
Свещеникът се спря насред потъналия в мрак двор и почака малко, но никой от обитателите на имението не се появи. Гюнюлф не им налагаше да присъстват на повече от две служби в денонощие. Ингрид, жената, която го беше отгледала, винаги ходеше с него на утринната литургия. Но тази сутрин и тя спеше, защото снощи всички си легнаха късно.
През следващия ден свещеникът и двамата гости разговаряха малко, и то само за дреболии. Гюнюлф изглеждаше изморен, но се шегуваше за щяло и нещяло.
— Снощи проявихме голяма глупост. Седяхме угрижени като три сирачета — отбеляза той.
В Нидарус се случвали много забавни неща с поклонниците, да речем, и свещениците обичали да се шегуват. Старец от долината Хередален пристигнал на поклонение, натоварен с поръчения от всичките си съселяни. Направо се оплел, докато отправял молитвите си към свети Улав и после се сетил, че в селото му хората нямало да останат доволни, ако светецът наистина изпълни буквално всичките му молитви.
Вечерта в имението пристигна Ерлен, вир-вода. Дошъл на кораб, а духал силен вятър. Разгневен, той се нахвърли върху Орм с яростни нападки. Гюнюлф отбеляза:
— Ерлен, като те слушам как говориш на Орм, ми напомняш за татко. И той ти се караше по същия начин.
Ерлен млъкна веднага. После започна да се оправдава:
— Да, но аз не съм се държал чак толкова безразсъдно като малък. Да избягат от имението — болна жена и невръстен хлапак! И то докато навън вилнее снежна виелица! Орм не се отличава с особено мъжество, но, както забелязваш, поне не се бои от баща си!
— И ти не се боеше от татко — усмихнато припомни Гюнюлф.
Изправен пред погледа на баща си, Орм мълчеше и се мъчеше да си придаде равнодушен вид.
— Нямам какво повече да ти кажа — махна с ръка Ерлен. — Вече ми дойде до гуша от всички порядки в „Хюсабю“. Но вече съм решил. На лято Орм ще дойде с мен на север, та да сложим най-сетне край на глезотиите, на които го научи Кристин. Иначе не е толкова недодялан — обърна се той оживено към брат си. — Стреля точно, не е страхлив, но е голям инат и сякаш няма кости в хилавите си крака.
— Не е за учудване, че синът ти проявява упорство, щом му се караш така — отвърна свещеникът.
Ерлен омекна, позасмя се и продължи:
— Татко ме мъчеше много повече, но това не ме направи по-непокорен, сам Господ ми е свидетел. Както и да е. Така и така съм тук, хайде да празнуваме Коледа, нали е празник. Къде е Кристин? Май пак искаше да ти споделя нещо, нали?
— Не, не мисля, че дойде с намерението да говорим за нещо специално. По-скоро й се приискало да чуе празничната литургия в нашата църква.
— Според мен би могла да се задоволи и със службата в „Хюсабю“. Направо ми е жал за нея. Цялата й младост отива по дяволите — сви той ръката си в юмрук. — Не допускам, че Всевишният е отредил всяка година да ни се ражда син.
— Е — вдигна рамене Гюнюлф, — Не зная каква съдба ви е отредил Всевишният, но Кристин има нужда от любовта ти.
— Да, прав си — съгласи се тихо Ерлен.
На следващата сутрин Ерлен придружи съпругата си на литургията. Отправиха се към църквата „Свети Григорий“, защото Ерлен винаги ходеше там, когато идваше в града. Двамата вървяха сами по улицата през натрупалия на преспи, тежък и мокър сняг. Ерлен държеше ръката на жена си с рицарска галантност. След снощи не спомена нито веднъж за бягството и след като гневът му попремина, се стараеше да се държи приятелски с Орм.
Кристин вървеше бледа и мълчалива, с леко наведена глава. Черната й кожена наметка, дълга до земята, със сребърни закопчалки, видимо тежеше на крехката й снага.
— Искаш ли двамата с теб да се приберем на коне, а Орм да пътува с лодката? — попита Ерлен. — Едва ли ще искаш да плаваме из фиорда.
— Не, нали знаеш, плаването не ми понася.