— Няма ли да си лягаш? — попита Юлв.
— След малко. Но ти отивай да си почиваш, Юлв, сигурно си капнал от умора.
Мъжът й пожела лека нощ и излезе от помещението.
Кристин взе свещника от масата и освети двете спящи в леглото момчета. Под миглите на Бьоргюлф не се виждаше гной. Слава Богу. Напоследък времето се задържа хубаво. Но задухаше ли малко по-силен вятър, наложеше ли се децата да стоят вкъщи до огъня, очите на момчето веднага се възпаляваха. Майката дълго гледа синовете си. После се надвеси и над Гауте в люлката.
И трите й рожби се радваха на цветущо здраве до идването на епидемията миналото лято. Тази шарка мореше наред децата из целия фиорд. Сърцето да ти се скъса да слушаш какви страхотии причини. Епидемията пощади децата на Кристин или поне родните й деца…
Пет дни и пет нощи майката не мръдна от южното легло, където лежаха трите деца, обринати в червени петна. Парещите им очи не понасяха светлината, а телата им горяха от треска. Майката потупваше петите на Бьоргюлф под завивката и пееше със слабия си глас, превърнал се в дрезгав шепот:
От децата най-леко епидемията понесе Бьоргюлф, но пък се чувстваше най-неспокоен. Ако Кристин спреше да пее и за миг, той отмяташе завивката. Гауте, само на десет месеца, отпадна толкова, че Кристин не очакваше да оцелее. Завит в черги и кожи, лежеше до гърдите й и нямаше сили да суче. Тя придържаше бебето е едната си ръка, а с другата потупваше петите на Бьоргюлф.
От време на време се случваше децата да заспят. Тогава майката се отпускаше на леглото до тях, без да се съблича. Разтревожен, Ерлен идваше да нагледа как са синовете му. Искаше да им попее, но децата не се впечатляваха от плътния му звучен глас. Настояваха майката да им пее, макар тя да нямаше певческа дарба.
Слугините увещаваха господарката да щади силите си, мъжете влизаха да питат как са децата, а Орм се мъчеше да разсейва болните момчета. По съвет на Кристин Ерлен изпрати Маргрет в Йостердалене, но Орм настоя да остане в „Хюсабю“. Беше вече голям. Отец Айлив бдеше над децата, когато не го викаха при други болни. Тревогите изсмукаха от тялото на свещеника всички тлъстини, натрупани в имението. Той страдаше неописуемо, докато гледаше как измират толкова много красиви, невръстни деца. Епидемията вземаше жертви и от възрастните.
На шестата вечер децата вече се чувстваха значително по-добре и Кристин обеща на мъжа си тази вечер да спи в семейното легло. Ерлен предложи да гледа синовете си заедно със слугините и да я повика при нужда. Но докато вечеряха, Кристин забеляза, че лицето на Орм е огненочервено, а очите му горят в треска. Младежът ги успокои: нищо му нямало. Изведнъж обаче Орм скочи от трапезата и се втурна навън. Ерлен и Кристин изтичаха след него. Младежът повръщаше на двора.
— Лошо ли ти е, сине? — прегърна го бащата.
— Ужасно ме боли главата — оплака се Орм и се отпусна върху рамото на Ерлен.
През нощта бдяха над болния младеж. Той бълнуваше в несвяст. Крещеше и размахваше дългите си ръце, сякаш за да повали чудовищата, които вижда. Кристин и Ерлен не разбираха какво говори.
На сутринта болестта повали и Кристин. Оказа се, че отново е носела дете в утробата си. Този път го изгуби и прекара дни наред, потънала в мъртвешки полуунес заради силната треска. Когато Кристин разбра за смъртта на доведения си син, той лежеше в гроба вече повече от две седмици.
Тогава Кристин се чувстваше напълно омаломощена и не усети съкрушителна скръб. Нищо не стигаше до съзнанието на анемичната, изтощена млада жена. Дори й се струваше, че предпочита да лежи така — ни жива, ни умряла. Зад гърба й останаха ужасяващи преживявания. Дни наред слугините не смееха да я помръднат, за да почистят и оправят тоалета й, но състоянието й се дължеше на високата температура. Сега стопанката нямаше нищо против да я обгрижват. Над постелята й бяха окачили множество уханни венци от планински цветя, за да гонят мухите. Донесоха ги хора от пасищата. Цветята разпръскваха сладкия си аромат още по-силно, когато валеше дъжд. Веднъж Ерлен доведе децата при болната майка. Тя забеляза колко съсипани изглеждат малките след прекараната болест. Гауте не я позна, но и от това не я заболя чак толкова. Кристин усещаше единствено постоянното присъствие на Ерлен в стаята.