Лапландците, руснаците, карелците и цялата пасмина от магьосници, вълшебници, езически кучета, похотливи агнета на самия дявол щяха да се научат да плащат данъци на норвежките наместници и да оставят на мира норвежките домове, намиращи се един от друг на разстояние, сравнимо с разстоянието от „Хюсабю“ до Мьоре, да речем. Може някой ден и на север да се възцари мир, но това ще стане, когато дяволът отиде на литургия. На всичкото отгоре Ерлен трябваше да озаптява и своите луди глави. С настъпването на пролетта, когато хората му започнаха да страдат от главоболие заради мрака, бурите, адския шум от морето и студа, а брашното, маслото и пиенето бяха на привършване, мъжете захванаха да се бият за жените си и положението на острова стана нетърпимо. Ерлен беше ставал свидетел на подобни сцени като млад в компанията на Гисюр Гале. Ооох, няма да му е никак леко!
Инголф Пайт, който в момента се намираше на острова, си го биваше. Но Ерлинг наистина имаше право: на север беше нужен мъж от рицарското съсловие. Преди никой не искаше да разбере, че норвежкият крал е твърдо решен да утвърди надмощието си над тези земи. Хохо, няма да може да мръдне оттам като игла, забита в черга. Най-близката норвежка община се намираше чак на юг, в Маланг, само дяволът знае къде.
Инголф наистина беше кадърен, но му трябваше началник. Ерлен възнамеряваше да му даде да управлява кораба „Хюгрекен“. „Маргигрен“ нямаше равна — Ерлен вече знаеше. Засмя се тихо, доволно. Често повтаряше на Кристин, че ще й се наложи да изтърпи тази негова вярна помощница.
Ерлен се събуди от детски плач. Хленчеше Бьоргюлф. Чу как Кристин утешава детето в леглото до отсрещната стена. Случваше се малкият да се събуди през нощта и да не може да отвори очи заради залепналите си клепачи. Майката ги навлажняваше с език. Ерлен потръпваше от погнуса.
Кристин люлееше детето и тихичко му пееше, за да го приспи. Слабият й глас го дразнеше.
Спомни си какво бе сънувал. Върви по каменист бряг, далеч от вълните. Белезникавата лъскава вода облизва водораслите. Лятната нощ е съвсем тиха, облачна, няма слънце. На фона на сребристата паст на фиорда той вижда лодка, хвърлила котва. Тя е тъмна, тънка и се люлее лекичко под ударите на вълните. Разнася се превъзходно ухание на море и водорасли.
Сърцето му се сви от болезнен копнеж. Той лежеше в тъмнината на нощта в леглото за гости, а еднообразната песен на кърмачката дразнеше слуха му. Усещаше непреодолимо желание да се махне оттук. Да изостави многобройната си челяд, да се отърве от приказките за реда в имението, от слугите, от арендаторите и децата, от сковалия сърцето му страх за живота на Кристин, която постоянно боледуваше и сякаш изискваше съчувствието му.
Ерлен притисна ръце до гърдите си. Сърцето му вече не биеше, а само трепереше от страх. Копнееше да се махне от нея. Замислеше ли се какво й предстои да понесе въпреки слабостта и омаломощението си — а раждането можеше да започне всеки момент, — имаше чувството, че ще се задуши от тревога. Не можеше да се представи живота си без Кристин, но изнемогваше да живее с нея. В момента искаше да се махне от „Хюсабю“ и да диша свободно, защото другото за него не беше пълноценно съществуване.
Исусе, Спасителю мой! Що за съпруг и баща е той! Кристин, моя сладка, свидна любима! Тази нощ Ерлен осъзна кога с Кристин е изпитвал щастие, извиращо от дълбините на душата му: единствено когато я бе повел по греховния път.
Преди беше убеден, че щом Кристин стане негова жена пред Бога и пред хората, цялото зло в живота му ще изчезне, сякаш никога не е съществувало.
Явно той не бе способен да изтърпи до себе си присъствието на нещо наистина добродетелно и чисто. След като се избави от греха и покварата, в които той я въвлече, Кристин заприлича на ангел небесен: мила и предана, хрисима, работлива, достойна съпруга. Тя възстанови доброто име на „Хюсабю“. Кристин отново се превърна в онази крехка девойка, чиято моминска кръв се стичаше под наметалото му в лятната нощ сред манастирската градина. Тогава Ерлен си мислеше: и самият дявол не би се осмелил да нарани това момиче или да й причини мъка.
Сълзи рукнаха по лицето му.
Явно са верни думите на свещениците: грехът разяжда човешката душа като ръжда. Ерлен не намираше душевен покой при любимата си жена. Копнееше да се махне от дома им и от всичко нейно.
Унесе се в сън, облян в сълзи. Изведнъж се сепна. Кристин бе станала, дундуркаше Гауте и тананикаше.