Навършиха се две години от смъртта на Бьорн и Осхил. От седмици хората не виждали от дома им да излиза пушек и неколцина мъже отишли там. Бьорн лежал в леглото с прерязано гърло и държал трупа на съпругата си в обятията си. На пода пред леглото намерили захвърлен окървавен кинжал.
Всички се досетиха какво се е случило, но Мюнан Бордшон и брат му все пак успяха да погребат двамата мъртъвци в светена земя. Пуснаха слух, че са ги убили разбойници, макар сандъкът с вещите им да стоеше непобутнат. Телата бяха пощадени от мишките — в „Хауген“ нямаше такива гадини — и хората възприеха това като поредното доказателство за магическите способности на стопанката.
Мюнан Бордшон остана разтърсен до дън душа от кончината на майка си. Веднага след погребението се отправи на поклонение в катедралата „Свети Яков“ в Сантяго де Компостела.
Ерлен си спомни утрото след смъртта на майка си. Бяха пуснали котва в пролива до остров Мулдьой, но се стелеше толкова гъста мъгла, че само от време на време зърваха части от скалата, под която се намираха, ала отчетливо чуваха глух отглас, докато лодката със свещеника плаваше към сушата. Застанал в предната част, Ерлен гледаше как лодката се отдалечава от кораба. Приближаваше се към мъглата и тя го мокреше, а капките вода лъщяха в косите и по дрехите му. Непознатият свещеник и дяконът седяха на носа на лодката, наведени над съдовете в скута си. Приличаха на ястреби в дъждовно време. Ударите на веслата, скрибуцането от триенето им в ключовете и ехото от планината продължаваха да отекват глухо дълго след като лодката потъна в гъстата мъгла.
Тогава Ерлен също се закле да се отправи на поклонение. В съзнанието му витаеше една–единствена мисъл: да види отново миловидното, сладко лице на майка си, каквото беше някога; да зърне меката й, гладка бледо кафеникава кожа. Сега тя лежеше с лице, обезобразено от ужасните мехури, които се пукаха и пръскаха бистра течност, когато тя се мъчеше да се усмихне.
Ерлен беше безсилен да промени отношението на баща си, както и предпочитанието си да обикне човек, който също като него е прокуден. После изби от главата си намерението да отиде на поклонение. Престана да се измъчва с мисли за майка си. Колкото и да бе страдала на земята, сигурно сега бе намерила покой, а за Ерлен нямаше спасение, след като отново се върна при Елине.
Ерлен изпита усещане за покой само веднъж в живота си — когато, седнал зад каменната ограда с лице към гората в Хофвин, държеше в обятията си Кристин, а тя спеше своя спокоен, благ и несмущаван от нищо детски сън. Ерлен не издържа дълго на изкушението да не накърни чистотата й. А после не намери така бленувания покой при нея. И сега не намираше успокоение в близостта на младата си съпруга, въпреки че всички останали в имението явно успяваха.
Копнееше единствено за размирици. Бленуваше до полуда за северните, оголени канари, за бумтящото море около северното крайбрежие, за безбрежния бряг и за величествените фиорди, които крият какви ли не клопки и изненади; за хората, чиито цели му бяха само наполовина известни; за техните магии, непостоянство и хлъзгаво поведение; за войната, морето и песента на оръжията — неговите и на хората му.
Ерлен заспа и пак се събуди. Какво сънува? А, да. Лежи в легло, а от двете му страни — по едно черно лапландско момиче. Полузабравен спомен от пътуването му на север с Гисюр. Една бурна нощ се напиха до припадък. От цялото преживяване Ерлен помнеше само острия мирис на дивеч, който се носеше от жените.
Как може да сънува такива неща, докато лежи до болния си син? Толкова се изплаши, че му се стори невъзможно да заспи, но не му се лежеше буден. Явно е голям непрокопсаник… Вцепенен от страх, Ерлен остана да лежи неподвижно, а сърцето му се свиваше в гърдите, докато чакаше с нетърпение утрото да му донесе избавление.
Ерлен придума Кристин да пази леглото на следващия ден, защото направо се побъркваше, като я гледаше как едва-едва върви из къщи, измъчена от тежестта. Реши да постои при нея и да милва прекрасните й ръце: някога слаби, но заоблени и изящните кокалчета не личаха в крехките стави. Сера обаче ставите изпъкваха като възли по изпосталелите й ръце, а кожата от вътрешната им страна бе придобила синкаво бял оттенък.
Навън валеше проливен дъжд. През деня, докато излизаше от рицарската къща, Ерлен чу писъците на Гауте някъде из двора. Бащата намери тримата си синове в тесния проход между две къщи. Хлапетата стояха точно под капчука. Нокве държеше здраво по-малкия си брат, а Бьоргюлф, напълнил шепата си с гърчещи се светлочервени червеи, се мъчеше да напъха един в устата на Гауте.