Момчетата слушаха с обидени физиономии, докато баща им ги хокаше. Стария Он споменал, че на Гауте щели да му никнат по-безболезнено зъбите, ако му дадат да отхапе жив червей.
И трите деца бяха вир–вода. Ерлен повика грубо гледачките и те мигом се втурнаха към тях — една от стаята на най-бедните работници, друга — от конюшнята. Стопанинът ги наруга, взе Гауте под мишница като прасенце и натири другите две момчета да вървят пред него. Влязоха в голямото помещение.
Само след малко децата седяха едно до друго върху стъпалото пред леглото на майка си, пременени в сините си празнични дрешки. Бащата придърпа трикрак стол за себе си, започна да дърдори безсмислици и да се смее шумно. Прегръщаше момчетата, за да потуши и последните остатъци от снощния смут в душата си. Кристин се усмихваше доволно, защото Ерлен играеше с децата им. Бащата сплаши малките палавници: имал лапландска вещица, която била на двеста години и съвсем съсухрена — ей толкова мъничка, показа той с пръсти. Държал я в кожена торба в големия сандък в хангара за лодки. На всяка Коледа изяждала едно бедро на християнин и то й стигало за цяла година. Ако момчетата не слушат и не престанат да ядосват болната си майка, и те ще се озоват в торбата при вещицата.
— Мама е болна, защото носи сестричката ни — обясни Нокве, горд с познанията си.
Ерлен хвана детето за ухото и го придърпа към коляното си:
— Точно така. А когато сестра ви се роди, ще накарам вещицата да ви направи магия и да ви превърне в бели мечки. Тримата ще се замъкнете тромаво в дивата гора, а дъщеря ми ще наследи всичките ми земи…
Децата запищяха и започнаха да се въргалят в леглото на майка си. Гауте не разбираше защо го правят, но и той викаше и се катереше като братята си. Кристин негодуваше, задето Ерлен се шегува така грубо с децата. Нокве се свлече от леглото и в прилив на въодушевление от обзелите го смях и ужас се втурна към баща си, хвана се за колана му и захапа ръката му, като продължаваше да пищи от радост.
И този път Ерлен не се сдоби с така желаната дъщеря. Кристин му роди двама едри, красиви синове, но едва не изгуби живота си.
Ерлен поиска да ги кръстят на Ивар Йеслинг и на крал Скюле. Името на Ивар досега не бе продължено в рода. Рагнфрид смяташе баща си за нещастен човек и не желаеше да кръщават на него деца, но според Ерлен синът му Ивар носеше най-достойното име от цялата му челяд.
Времето напредваше неумолимо и се налагаше Ерлен да поеме на север веднага щом стана ясно, че Кристин и този път ще прескочи трапа. Най-добре му се струваше да не чака тя да стане от леглото. Роди пет деца за пет години — повече от достатъчно. Ерлен не искаше да трепери от страх на Вълчия остров, питайки се дали Кристин няма да умре в родилни мъки, докато него го няма в „Хюсабю“.
Ерлен забеляза, че този път и Кристин е съгласна с него. Заминаването му не я тревожеше както преди. Досега приемаше всяка новородена рожба като драгоценен дар от Бога, а страданията — като необходимо зло, от което не бива да се оплаква. Но последното раждане протече много тежко и смелостта на младата майка сякаш се изпари. Тя лежеше в постелята, прежълтяла като глина, и гледаше малките пашкули от двете си страни, но в очите й вече не грееше предишното щастие.
Докато бдеше над родилката, Ерлен измина цялото пътуване във въображението си. Очакваше да има трудности, защото вече стана късна есен, а там нощите траеха дълго. И въпреки това изпитваше неописуем копнеж да отплава на север. Тревогите около съпругата му сломиха вътрешната му съпротива и той се предаде напълно на желанието да се махне от къщи.
4.
Ерлен Никулаусьон прекара близо две години на поста си като началник на крепостта на Вълчия остров и пазител на северните граници на Норвегия. През това време слезе на юг един-единствен път, и то само до Бяркьой, където си бе уредил среща с Ерлинг Видкюнсьон. През лятото на втората година от престоя му в укреплението се спомина Хеминг Алфсьон и Ерлен пое управлението на долината на река Оркла. Хафтур Граут пое на север, за да смени Ерлен на Вълчия остров.
Отплавайки на юг няколко дни след Успение Богородично, Ерлен се чувстваше щастлив. През всичките тези години мечтаеше да получи това повишение: да му поверят областта, принадлежала навремето на баща му. Не че някога съзнателно бе преследвал тази цел, но изглежда се нуждаеше да попадне точно на това място, за да се издигне и в своите очи, и в очите на хората от своето съсловие. Вече нямаше значение дали го смятат за малко по-различен от стопаните, които безделничат вкъщи. В особеното му положение не съществуваше нищо лошо.