— Аз не нося отговорност нито за земи, нито за роднини — възрази монахът. — Откъснах се от всичко земно, но ти си обвързан с много неща, братко.
— А, да. Свободен е само онзи, който не притежава нищо.
— Вещите ни държат в ръцете си повече, отколкото ние тях.
— Хм. Проклет да съм! Нямам нищо против Кристин да разполага с мен, но не желая непрекъснато да съм на разположение на земите и децата си.
— Не мисли по този начин, братко — посъветва го тихо Гюнюлф. — Рискуваш да ги изгубиш.
— Не искам да ставам като всички други мъже. Затънали са в калта до гуша — засмя се Ерлен, а брат му също се усмихна.
— Не съм виждал по-красиви деца от Ивар и Скюле — призна Гюнюлф. — Ти беше същият на тяхната възраст. Нищо чудно, че мама те обожаваше.
Двамата братя отпуснаха ръце върху дъската за писане помежду им. Дори и на мъждивата светлина от лампата с рибено масло си личеше колко различни са ръцете на двамата мъже. Ръката на монаха — гола, без украшения, бяла и мускулеста, по-малка и по-набита — изглеждаше по-силна, макар че дланта на Ерлен беше корава като рог, а тъмната загрубяла кожа от китката до рамото бе прорязана от синкав белег, останал от раняване със стрела. Кокалестите пръсти на тясната му ръка приличаха на сухи, чворести клони, обсипани със златни пръстени и скъпоценни камъни.
На Ерлен му се прииска да хване ръката на брат си, но стеснението му попречи. Затова пи за негово здраве и се намръщи заради лошия вкус на бирата.
— Кристин стори ли ти се напълно здрава? — попита той.
— Да, цъфтеше като роза, когато през лятото се отбих в „Хюсабю“ — усмихна се монахът. Помълча малко и подхвана със сериозен тон: — Искам да те помоля нещо, братко. Грижи се повече за благоденствието на Кристин и децата. Допитвай се до нея и сключи спогодбите, договорени от нея и отец Айлив. Те чакат само да се съгласиш.
— Тези нейни планове не ми се нравят — колебливо отвърна Ерлен. — А и сега позициите ми са вече други…
— Имотите ти ще струват повече, ако ги събереш на едно място. Кристин ми изложи вижданията си и те ми се сториха много разумни.
— В Норвегия едва ли има жена с по-голямо право на глас в семейните дела от нея.
— В крайна сметка ти вземаш решението. А и си е твоя работа как ще се държиш с Кристин — додаде той с внезапно изнемощял глас.
Ерлен се засмя тихо, гърлено, протегна се и се прозина. Неочаквано и той придоби сериозен вид:
— И ти имаш власт над нея, братко. Не крия, че понякога съветите ти са се превръщали в пречка за добрите ни отношения.
— За кои отношения говориш — за нашите с теб или за отношенията ти с Кристин? — попита монахът.
— И за двете — отговори Ерлен, сякаш прозрението го осени чак сега. — Едва ли е необходимо мирянка да живее чак толкова богоугодно — додаде той по-лековато.
— Съветвах съпругата ти, както намерих за добре. Както е най-добре за нея — поправи се той.
Ерлен се вгледа в монаха, облечен в грубото, сиво-бяло расо на братята проповедници. Черната му качулка, отметната назад, се диплеше на дебели гънки около врата и по раменете. Тонзурата бе обрамчена от тесен венец от коса, запазила непокътната гъстотата и черния си цвят, а кръглото му изпосталяло лице изглеждаше пребледняло.
— Вярно: вече не си само мой брат, а брат на всички хора — досети се Ерлен и се изненада от дълбокото разочарование в гласа си.
— Не е така, макар че е редно да бъде така.
— Бог да ми е на помощ, но според мен това е причината да ходиш при лапландците!
Гюнюлф наведе глава. В жълто-кафявите му очи проблесна слаба искрица.
— Това е една от причините — призна тихо той.
Постлаха кожи и черги върху пода. В помещението цареше ужасен студ и нямаше как да се съблекат. Пожелаха си лека нощ и легнаха върху ниската пръстена пейка.
Ерлен се замисли за вестите от „Хюсабю“. През последните две години не бе чул почти нищо за домашните си. Получи две писма с голямо закъснение и отразените в тях събития датираха от доста време. Отец Айлив ги бе написал вместо Кристин. Тя беше грамотна и пишеше правилно и красиво, но заниманието не й се струваше подобаващо за необразована жена.