Но сега Гюнюлф проумя истинската причина за добротата си: по-скоро се е старал да спечели доверието й, отколкото да укрепи упованието й в Бога.
Ерлен намери най-точните думи, за да опише въжделенията на брат си. Вече не си само мой брат, а брат на всички хора. Гюнюлф имаше да извърви дълъг и трънлив път, преди братската му любов да бъде от полза за някого.
Две седмици след споходилото го откровение Гюнюлф подели земите си между роднините и Църквата и надяна монашеското расо в общността на братята проповедници. През пролетта ужасяващо нещастие сполетя страната и покърти всички до дън душа: гръм порази катедралата „Свети Улав“ в Нидарус, запали я и унищожи почти целия храм на светеца. Тогава Гюнюлф получи подкрепата на архиепископа да осъществи отколешния си план. Заедно с брат Улав Юнсьон, също посветен в свещенически сан като Гюнюлф, и трима по-млади монаси — единият от Нидарус, другите двама от обществото на проповедниците в Бьоргвин — Гюнюлф пое на север, за да разпръсне светлината на божието слово сред клетите езичници, които живееха и умираха в мрак на границата с християнска страна.
Исусе Христе, Спасителю на човешкия род, разделих се с всичко, обвързващо ме със земните блага. Оставям се на Твоите ръце. Ако такава е волята Ти, нека пожертвам живота си, за да откупиш робите на Сатаната. Вземи ме и нека усетя, че съм Твой раб, защото тогава и аз ще те притежавам… И може би щеше да дойде ден, когато сърцето му пак щеше да лудува и да пее в гърдите, както биеше в Рим, докато обикаляше църквите и се покланяше пред техните светини. „Аз принадлежа на своя любим и към него е устремена любовта ми“.
Братята дремеха на пейките в малката землянка, всеки обзет от вълненията си. В огнището помежду им проблесна слаба искра. Двамата все повече се отдалечаваха мислено един от друг. На следващия ден единият пое на север, а другият — на юг.
Ерлен обеща на Хафтур Граут да мине покрай Гудьой и да вземе сестра му на юг. Тя беше омъжена за Борд Осюлфсьон от „Ленсвикен“. Ерлен и Борд имаха много далечна роднинска връзка.
„Маргигрен“ излезе от пролива до остров Гудьой и запори вълните към сините планини с издути от слабия бриз платна. Юлв Халдуршон държеше руля, а до него на кърмата стоеше Ерлен. От каютите се появи Сюнива. Качулката на връхната й дреха бе отметната, а вятърът мяташе кърпата на главата й и откри златистите й къдрави коси. Сюнива имаше морскосините блестящи очи и красотата на брат си, но лунички покриваха цялата й кожа чак до малките й пълни ръце.
Още първата вечер, когато Ерлен и Сюнива се видяха в Гудьой, погледите им се срещнаха, после отместиха очи един от друг, а по лицата им се разля неволна загадъчна усмивка. Оттогава Ерлен знаеше, че двамата искат едно и също нещо. Само Ерлен да пожелаеше да обладае Сюнива Улавсдатер, и тя беше негова. Всъщност тя само това чакаше.
Той й помогна да се качи на палубата и задържа ръката й. Забеляза суровия мрачен поглед на Юлв. Явно и той усети какво става. Незнайно защо, Ерлен се засрами. Изведнъж съобрази, че бе посвещавал верния си роднина и сподвижник в безбройните безумства, в които се бе забърквал още от съвсем млад. Нямаше причина Юлв да го гледа толкова ехидно. Не възнамерява да прекрачи границата на благоприличието и доброто възпитание, успокояваше се Ерлен наум. Вече остаря, препати доста и помъдря. Ще се въздържи да се забърка в някоя беля с чужда жена. Нали си има жена вкъщи. Ерлен остана верен на Кристин от деня, когато я зърна за пръв път. Е, на север се случи едно друго, но това никой нормален мъж не би нарекъл изневяра. Досега не бе поглеждал друга жена с желание. Ерлен осъзнаваше, че няма да намери миг покой, ако предаде доверието на Кристин, пък било то и с норвежка от своето съсловие. Ала това пътуване със Сюнива на борда се очертаваше като силно изкушение.
За негово улеснение времето създаваше доста неприятности и той беше постоянно зает, та нямаше време да се задява с госпожата. На остров Дюн се наложи да потърсят пристанище, за да изчакат няколко дни, преди да отплават. Там се случи нещо, което стопи притегателната сила на Сюнива.
Ерлен, Юлв и неколцина мъже спяха в една каюта заедно със Сюнива и слугините й. Една сутрин Ерлен остана вътре последен от мъжете, а жената още не беше станала. Тя го повика, за да й помогне: изгубила си пръстена в леглото. Сюнива пълзеше на колене, само по нощница. От време на време телата им се допираха и в очите им проблясваше дяволито пламъче. После внезапно тя му се нахвърли. Не че Ерлен въплъщаваше благоприличието — нито му беше времето, нито мястото, — но Сюнива му показа сластните си пориви толкова напористо и без капка свян, че той неочаквано изстина. Пламнал от смущение, той отвърна очи от лицето й, размито в неудържим кикот и похот. Отскубна се от прегръдката й без обяснение и излезе от каютата. После изпрати слугините й при нея.