Момичето явно бе дъщеря на знатен господар. Не носеше нито шапка, нито връхна дреха, но виненочервената й рокля беше ушита от извезан плат, купен от града. На гърдите й блестеше позлатена брошка. Сребърна фиба крепеше мокрите й едри къдрици, за да не падат над широкото й чело. Малкото й лице изглеждаше весело, с остра брадичка, а бузите й пламтяха. Сигурно бе тичала, докато стигне дотук.
Симон се досети коя е девойката и я поздрави по име:
— Добре дошла, Рамборг. Каква е причината да ни окажеш такава чест?
Момичето влезе в къщата, за да се скрие от дъжда. Дошла да му доведе кучето. Имало навика да бяга в „Йорун“. Рамборг знаела, че е негово, защото неведнъж го виждала как тича след коня на Симон.
Симон я смъмри престорено строго, задето е вървяла до „Формо“ съвсем сама. Обеща й да оседлае коне и да я изпрати до дома й. Но първо й предложи да се подкрепят. Рамборг изтича пъргаво до леглото, където лежеше болна малката Арнерд. И детето, и Сигрид се зарадваха на гостенката, защото Рамборг беше много весела и жизнена. „Не прилича никак на сестрите си“, помисли си Симон.
Симон изпрати момичето до портата и вече се канеше да се връща, когато по пътеката се зададе Лавранс. Бащата бе научил от приятелките на дъщеря си, че тя не е при тях в „Лаугарбрю“, и тръгнал с хората си да я търсят. Изглеждаше силно изплашен. Покани Симон да влезе в голямата стая на „Йорун“. Младият мъж бързо се отърси от стеснителността си и намери общ език с Рагнфрид и Лавранс. Разговаряха и пиха до късно и Симон прие с благодарност предложението да пренощува в дома на гостоприемните стопани, защото навън вилнееше буря.
В стаята имаше две легла. Рагнфрид приготви едното за госта, като го застла с хубави кожи и черги. После попита дъщеря си къде ще спи — при родителите си или в друга къща.
— Искам да спя в моето легло — отвърна момичето. — Може ли да остана при теб, Симон? — помоли тя.
Лавранс не позволи на Рамборг да досажда на Симон, но тя продължи да настоява на своето. Накрая Лавранс строго отбеляза, че е вече твърде голяма, за да дели постеля с мъж.
— Не е вярно, татко — упорстваше тя. — Нали не съм твърде голяма, за да спя при теб, Симон?
— Напротив, още си малка — засмя се гостът. — Ако след пет години ми предложиш да легнеш до мен, няма да ти откажа. Тогава обаче сигурно няма да искаш да имаш такъв грозен и дебел, че и дърт вдовец за съпруг, млада ми Рамборг!
Лавранс се намръщи, когато чу шегата, и скастри дъщеря си:
— Стига си говорила глупости! Върви да си лягаш в нашето легло.
— Симон Андресьон, и ти помоли баща ми за позволение да спя при теб.
— Да — засмя се той, — но се боя, че той ще откаже и на мен, Рамборг.
От този ден нататък стопаните на „Формо“ и на „Йорун“ подновиха някогашните си добри отношения. Рамборг ходеше до съседното имение при всяка възможност, грижеше се за Арнерд като за своя кукла, впускаше се да помага на Сигрид и на прислугата, а понякога сядаше в скута на Симон. Младият мъж я закачаше като едно време, когато Рамборг и Юлвхил бяха като негови сестри.
Две години след като Симон и сестра му се преместиха в долината, Гайрмюн Херщайнсьон от „Крюке“ поиска ръката на Сигрид Андресдатер. Женихът произхождаше от стар селски род, но славата на потомците му не надхвърляше границите на тамошната община, въпреки че неколцина от тях бяха служили в кралския двор. Ала — пред Сигрид не се откриваха изгледи за по-добра женитба, а и тя харесваше Гайрмюн. Братята й договориха подробностите и отпразнуваха сватбата във „Формо“.
Една вечер, когато в имението цареше трескава подготовка за предстоящото тържество, Симон се пошегува, че не знаел как ще върти домакинството без Сигрид.
— Две години ще я караш някак си — успокои го Рамборг. — После ще навърша четиринайсет и вече ще можеш да ме вземеш при теб.
— А, не, теб не те искам — засмя се Симон. — Не се наемам да укротявам такава опърничава мома.
— Татко казва, че тихите води са най-дълбоки — възрази Рамборг. — Сега наистина съм опърничава. Сестра ми беше много кротка и мълчалива. Успя ли да забравиш Кристин, Симон Андресьон?