Но може би нямаше да му се наложи да казва нищо. Може би веднага щом я видеше, веднага щом думите започнеха да се изливат от устата ѝ, щеше да я накара да замълчи с целувка, разчитайки на устните си да ѝ кажат, че всичко е наред. Че ѝ е простил.
Глас хвърли поглед назад през рамо и се измъкна през вратата. Не мислеше, че някой я е видял, но трябваше да внимава. Беше невероятно грубо да напусне Партньорска церемония преди последната благословия, но не мислеше, че е в състояние да прекара още една минута, седнала до Касиус, с мръсното му подсъзнание и още по-гнусен дъх. Ръцете, които постоянно я опипваха, ѝ напомняха за Картър — двуличния съквартирант на Люк, чиято подла природа се проявяваше само когато Люк отсъстваше заради задълженията си на пазач.
Глас се качи по стълбите към палубата за наблюдение, като се стараеше да повдига подгъва на роклята си на всяко стъпало. Беше глупаво да изхаби толкова много точки от купоните за плата на тази рокля — парче насмолен брезент, от което старателно бе ушила сребриста рокля с презрамки. Струваше ѝ се излишна, когато Люк го нямаше, за да я види в нея.
Мразеше вечерите, които се налагаше да прекарва с други момчета, но майка ѝ отказваше да позволи да я видят на светско събитие без компаньон, а доколкото знаеше, дъщеря ѝ бе необвързана. Не можеше да разбере защо Глас още не е „грабнала“ Уелс. Колкото и пъти да ѝ обясняваше, че не изпитва такива чувства към него, майка ѝ въздишаше и мърмореше, че не бива да допуска някое зле облечено момиче учен да ѝ го отмъкне. Глас обаче се радваше, че Уелс се влюби в красивата, макар и твърде сериозна Кларк Грифин. Искаше ѝ се единствено да може да признае на майка си истината: че е влюбена в красиво, възхитително момче, което никога няма да може да я придружи на концерт или на Партньорска церемония.
— Ще ме удостоиш ли с този танц?
Глас ахна и се завъртя. Погледът ѝ се прикова в чифт познати кафяви очи, а лицето ѝ грейна в широка усмивка.
— Какво правиш тук? — прошепна тя и се озърна наоколо, за да е сигурна, че са сами.
— Не можех да те оставя на тези момчета от „Феникс“ — отвърна Люк и отстъпи крачка назад, за да се възхити на роклята ѝ. — Не и когато изглеждаш така.
— Знаеш ли колко неприятности ще си навлечеш, ако те хванат?
— Нека се опитат — обви той кръста ѝ с ръце и докато музиката от долния етаж ставаше по-шумна, я завъртя във въздуха.
— Пусни ме! — Глас наполовина шепнеше и наполовина се смееше. Перна го игриво по рамото.
— Така ли учат младите дами да се държат с обожателите си? — поинтересува се той с ужасен, фалшив феникски акцент.
— Стига де! — изкикоти се тя и го стисна за ръката. — Наистина не трябва да си тук.
Люк спря и я привлече към себе си.
— Трябва да съм там, където си ти.
— Прекалено е рисковано — отрони тя и вдигна лице към неговото.
Той се ухили.
— Нека тогава се погрижим да си заслужава.
Той положи длан на тила ѝ и сведе устни към нейните.
Глас вдигна ръка, за да почука повторно, но вратата се отвори. За миг сърцето ѝ спря да бие.
Той стоеше пред нея. Пясъчнорусата му коса и тъмнокафявите очи бяха точно такива, каквито си ги спомняше, точно такива, каквито изглеждаха всяка нощ в сънищата ѝ по време на Затворничеството. Очите му се разшириха от изненада.
— Люк — прошепна тя. Всички чувства, трупани през последните девет месеца, заплашваха да избликнат на повърхността. Отчаяно искаше да му разкаже какво се случи, да му обясни защо скъса с него и после изчезна. Да сподели, че през последните шест кошмарни седмици е прекарала всяка минута в мисли за него. Че никога не е спирала да го обича. — Люк — промълви тя отново и по бузата ѝ се плъзна една сълза. След безбройните пъти, в които се бе сривала от отчаяние в килията си, шепнейки името му сред задавящите ридания, ѝ се струваше нереално, че може да го отправи към самия него.
Но преди да успее да сграбчи някоя от думите, които се стрелкаха през главата ѝ, на прага се появи друга фигура — момиче с къдрава червена коса.
— Глас?
Глас се опита да се усмихне на Камий — приятелката на Люк от детинство, момиче, което му беше също толкова близко, колкото Глас на Уелс. А сега Камий беше тук… в апартамента на Люк. „Разбира се“ — помисли си Глас с неестествена горчивина. Открай време се чудеше дали връзката им не е по-интимна, отколкото Люк признаваше.