— Ще влезеш ли? — попита Камий с прекомерна учтивост. Обви ръка около тази на Люк, но на Глас ѝ се стори, че пръстите на Камий се забиват право в сърцето ѝ. Тя беше прекарала месеци наред в Затворничество, като копнееше за Люк, а в същото време той бе продължил напред с друга.
— Не… не, така е добре — промълви Глас пресипнало. Дори ако успееше да намери думите, сега не можеше да каже на Люк истината. Когато ги видя заедно, ѝ се стори още по-абсурдно, че беше стигнала толкова далеч — че бе рискувала толкова много, — за да види момче, което вече я беше преодоляло.
— Просто се отбих да ти кажа „здрасти“.
— Просто си се отбила да кажеш „здрасти“? — повтори Люк. — След като не отговаряш на съобщенията ми почти от година, ти е хрумнало просто да се отбиеш?
Дори не се опитваше да прикрие гнева си и Камий пусна ръката му. Усмивката ѝ се превърна в гримаса.
— Знам. Аз… съжалявам. Ще ви оставя насаме.
— Какво всъщност се случва? — попита Люк и размени с Камий поглед, който накара Глас да се почувства едновременно отчаяно глупава и безнадеждно сама.
— Нищо — отговори бързо тя, помъчи се гласът ѝ да не трепери и се провали. — Ще ви се обадя… До скоро…
Млъкна, усмихна се немощно и си пое дълбоко дъх, като пренебрегна яростната молба на тялото си да остане близо до него.
Но точно когато се обърна, с крайчеца на окото си зърна униформа на пазач. Рязко си пое въздух и извърна глава, докато той преминаваше.
Люк стисна устни и погледна към нещо точно зад главата на Глас. Тя осъзна, че чете съобщение на импланта в роговиците си. Стиснатата му челюст ѝ подсказа, че става въпрос за нея. Прилоша ѝ.
Очите му се разшириха първо от разбиране, а после и от ужас.
— Глас — промълви дрезгаво той. — Била си затворена.
Не беше въпрос. Глас кимна.
За миг той отмести поглед към нея, а после въздъхна и протегна ръка към гърба ѝ. Тя почувства натиска на пръстите му през плата на тънката си тениска и въпреки тревогата ѝ докосването му накара кожата ѝ да запее.
— Хайде — каза той и я привлече към себе си.
Камий отстъпи настрана. Изглеждаше раздразнена. Глас влезе с препъване в апартамента и Люк затвори припряно вратата зад тях.
Малката жилищна площ беше тъмна — Люк и Камий бяха седели на изключено осветление. Глас се опита да пропъди образите, които този факт пораждаше в ума ѝ. Видя как Камий се настанява във фотьойла, който бабата на Люк беше открила на пункта за Обмяна. Глас се размърда неловко — не беше сигурна къде трябва да седне. Поради някаква причина ролята ѝ на бивше гадже на Люк ѝ се струваше по-странна от позицията ѝ на избягал престъпник. Разполагаше с шест месеца в Затворничество, за да свикне с криминалното си досие, но никога не си бе представяла какво ще е усещането да стои в този апартамент и да се чувства като натрапник.
— Как избяга? — попита той.
Глас направи пауза. Беше прекарала цялото си Затворничество, като си представяше какво ще каже на Люк, ако някога получеше възможност отново да го види. Сега, когато най-после беше успяла да се върне при него, всички речи, които бе репетирала, ѝ се сториха неубедителни и себични. Защо да му признава истината, освен за да го спечели пак и да не се чувства толкова самотна? И така, с треперещ глас му разказа набързо за стоте и тайната им мисия, за ситуацията със заложника и за преследването.
— Но още не разбирам — смръщи се Люк и хвърли поглед през рамо към Камий, която беше спряла да се преструва, че не им обръща внимание. — Защо изобщо са те затворили?
Глас отклони погледа си. Не можеше да го погледне в очите, докато мозъкът ѝ трескаво търсеше обяснение. Не можеше да му каже, не и сега, не и когато беше успял да продължи напред. Не и когато бе толкова очевидно, че не изпитва към нея това, което тя изпитваше към него.
— Не мога да говоря за това — рече тихо тя. — Няма да разбе…
— Няма нищо — прекъсна я остро Люк. — Вече ми заяви пределно ясно, че има много неща, които не мога да разбера.
За един кратък миг ѝ се прииска да беше останала на кораба заедно с Кларк и Уелс. Макар да стоеше до момчето, което обичаше, не можеше да си представи, че на изоставената Земя може да се почувства по-самотна, отколкото в този момент.
Глава 5
Кларк
През първите десет минути затворниците бяха прекалено уплашени от стрелбата, за да забележат, че се носят в Космоса — единствените човеци, напуснали Колонията от почти триста години насам. Фалшивият пазач постигна това, което искаше — бутна отпуснатото тяло на канцлера напред точно когато вратата на кораба се затваряше, а после се запрепъва към една седалка. От шока, изписан на бледото му лице, Кларк се досети, че стрелбата не е била част от плана.