И все пак гледката как прострелват канцлера не беше толкова тревожна, колкото това, което зърна в секундите преди стрелбата.
Уелс беше на кораба.
Когато го забеляза, застанал на вратата, беше сигурна, че халюцинира. Вероятността да е полудяла в самотната си килия беше неимоверно по-голяма от тази синът на канцлера да се окаже затворен. Достатъчен ѝ беше шокът, когато един месец след собственото ѝ осъждане доведоха най-добрата приятелка на Уелс — Глас, в съседната килия. А сега и Уелс? Струваше ѝ се невъзможно, но не можеше да отрече това, което виждаха очите ѝ. Беше го зърнала как скача на крака по време на безизходното положение, а после се свлича обратно на мястото си, когато пистолетът на истинския пазач гръмна и самозванецът влетя през вратата, облян в кръв. За миг един стар инстинкт я изпълни с желание да се втурне към Уелс и да го утеши. Нещо много по-тежко от колана ѝ обаче задържа краката ѝ заковани за пода. Заради него беше видяла как завличат родителите ѝ към помещението за екзекутиране. Каквато и болка да изпитваше, не беше по-остра от това, което заслужаваше.
— Кларк.
Тя погледна встрани. Талия ѝ се усмихваше широко от мястото си няколко седалки по-нататък. Старата ѝ съкилийничка се завъртя на мястото си — единственият човек на транспортния кораб, който не беше вперил поглед в пазача. Въпреки мрачните обстоятелства Кларк не успя да сдържи собствената си усмивка. Талия ѝ оказваше такова въздействие. В дните след арестуването на Кларк и екзекуцията на родителите ѝ, когато скръбта я смазваше толкова силно, че ѝ беше трудно да диша, Талия успя да я разсмее с имитацията си на горделивия им пазач — той спираше да влачи крака и почваше да марширува наперено като петел винаги когато си помислеше, че момичетата го гледат.
— Това той ли е? — прошепна беззвучно Талия и посочи с глава към Уелс. Талия беше единственият човек, който знаеше всичко — не само за родителите на Кларк, а и за онова, което тя бе сторила, постъпката, която беше твърде ужасна, за да бъде изречена.
Кларк поклати глава, за да покаже, че сега не е моментът да говорят по въпроса. Талия отново кимна към Уелс. Кларк понечи да ѝ каже да зареже темата, когато главните двигатели изреваха и думите сякаш изпаднаха от устните ѝ.
Наистина се беше случило. За пръв път от векове хора бяха напуснали Колонията. Кларк хвърли поглед към другите пътници и видя, че и те са се смълчали — спонтанен миг на тишина в чест на света, който напускаха.
Но тържествената сериозност на настроението не продължи дълго. През следващите двайсет минути корабът се изпълни с нервното, прекалено развълнувано бъбрене на стоте, които допреди няколко часа не бяха и помисляли да се отправят към Земята. Талия се опита да изкрещи нещо на Кларк, но думите ѝ се изгубиха в данданията.
Единственият разговор, който Кларк можеше да проследи, беше този между двете момичета пред нея, които спореха дали въздухът на Земята ще става за дишане.
— Предпочитам да умра веднага, отколкото да се тровя бавно дни наред — отбеляза мрачно едното.
Кларк донякъде се съгласи, но си замълча. Нямаше смисъл да правят предположения. Пътуването до Земята щеше да е кратко — само след няколко минути щяха да узнаят съдбата си.
Кларк погледна през прозорците, които сега се изпълваха с мътни сиви облаци. Корабът ненадейно се разтресе и оживените разговори отстъпиха място на стреснати възклицания.
— Всичко е наред — изкрещя Уелс. Проговаряше за пръв път след затварянето на вратите. — Когато навлезем в атмосферата на Земята, се очаква да има турбуленция.
Но думите му бяха удавени в морето от писъци, обзело кабината.
Корабът се разтресе още по-силно, а после се разнесе странно бръмчене. Коланът на Кларк се заби в корема ѝ, а тялото ѝ се люшна наляво-надясно, после нагоре и надолу и пак от една страна на друга. Задави се, когато в ноздрите ѝ нахлу миризмата на развалено, и осъзна, че момичето пред нея е повърнало. Стисна очи и се помъчи да запази спокойствие. Всичко беше наред. Щеше да свърши след по-малко от минута.
Бръмченето се превърна в оглушително виене, което беше прекъснато от противно смачкване. Кларк отвори очи и видя, че прозорците са се пропукали и вече не са изпълнени със сиво.
Бяха изпълнени с пламъци.
Над главите им заваля дъжд от късчета нажежен до бяло метал. Кларк вдигна ръце да предпази главата си, но все още чувстваше как отломките парят врата ѝ.