Корабът се разтресе още по-силно, част от тавана се откъсна с мощен тътен и падна с оглушителен трясък. Последва тупване, от което през всяка кост в тялото на Кларк преминаха вълнички на болка.
А после всичко свърши също толкова ненадейно, колкото започна.
Кабината отново стана тъмна и тиха. От дупката, на чието място доскоро се намираше контролното табло, изригна дим, а въздухът се сгъсти от миризмата на разтопен метал, пот и кръв.
Кларк размърда пръстите на ръцете и краката си и потръпна. Болеше, но като че ли нямаше нищо счупено. Разкопча колана си и се изправи несигурно, като се подпираше на обгорената седалка, за да запази равновесие.
Мнозина все още бяха с колани, но неколцина се бяха превили над страничните облегалки или лежаха проснати на пода. Кларк присви очи и заоглежда редиците за Талия. Сърцето ѝ забиваше по-силно всеки път щом зърнеше поредната празна седалка. Объркването, завладяло ума ѝ, беше пронизано от ужасяваща мисъл: осъзна, че при сблъсъка някои от пътниците са били изхвърлени в Космоса.
Закуцука напред, стиснала зъби от болката, която пронизваше крака ѝ. Стигна до вратата и я дръпна с всички сили. Пое си дълбоко въздух и се провря през отвора.
За миг виждаше само цветове, не форми. Сини, зелени и кафяви ивици, толкова ярки, че умът ѝ не беше способен да ги възприеме. Порив на вятър накара кожата ѝ да запари и изпълни ноздрите ѝ с миризми, които за нищо на света не можеше да познае. Отначало единственото, което различаваше, бяха дърветата — стотици дървета, сякаш всяко дърво на планетата беше дошло, за да ги поздрави с „добре дошли“ на Земята. Огромните им клони бяха вдигнати тържествено към небето, което бе обагрено в жизнерадостно синьо. Земята се простираше във всички посоки — десет пъти по-далеч от най-дългата палуба на кораба. Беше почти невъзможно да възприеме самия размер на околното пространство и Кларк ненадейно почувства, че ѝ се завива свят, сякаш щеше да се издигне във въздуха и вятърът да я понесе нанякъде.
Смътно осъзна, че зад нея се разнасят гласове, и се обърна. Още няколко души бяха излезли от кораба.
— Красиво е — прошепна едно тъмнокожо момиче, посегна и прокара треперещата си ръка по блестящите зелени стръкове трева.
Ниско набито момче пристъпи напред с разтреперани крака. Гравитацията на Колонията беше замислена така, че да наподобява земното притегляне, но сега, когато се бяха сблъскали с оригинала, разбраха, че не се е получило съвсем.
— Всичко е наред — каза момчето. В гласа му се долавяше смесица от облекчение и объркване. — Можели сме да се върнем още преди векове.
— Няма откъде да знаем — отговори момичето. — Фактът, че в момента можем да дишаме, не означава, че въздухът не е токсичен.
Обърна се, застана лице в лице с момчето, вдигна ръка във въздуха и махна така, че да се види гривната ѝ.
— Съветът не ни ги даде за красота. Искат да видят какво се случва с нас.
Едно по-дребно момиче, което стоеше близо до кораба, изхленчи и придърпа края на якето над устата си.
— Можеш да дишаш нормално — обърна се към него Кларк и се огледа наоколо, за да види дали Талия вече е излязла. Искаше ѝ се да можеше да каже нещо по-ободрително, но нямаше откъде да разберат какви са настоящите нива на радиация в атмосферата. Можеха само да чакат и да се надяват.
— Скоро ще се върнем — предупреди баща ѝ и напъха дългите си ръце в сакото на костюм, който Кларк не беше виждала никога преди. Отиде до дивана, където тя се беше свила заедно с таблета си, и разроши косата ѝ. — Не стой до много късно навън. В последно време са особено стриктни за вечерния час. Мисля, че на „Уолдън“ има някакви неприятности.
— Никъде няма да ходя — посочи Кларк босите си крака и хирургическите шорти, с които спеше. Баща ѝ беше най-прочутият учен в Колонията, но имаше какво още да се желае от дедуктивните му способности. Прекарваше прекалено много време, погълнат от изследванията си, и навярно дори не знаеше, че дрехите от хирургическа материя не са последен писък на модата сред шестнайсетгодишните момичета.
— Все едно, най-добре ще е да не влизаш в лабораторията — каза баща ѝ с преднамерена небрежност, сякаш мисълта му бе хрумнала току-що. Всъщност, откакто се преместиха в новия си апартамент, го повтаряше по пет пъти на ден. Съветът беше одобрил молбата им за лична лаборатория, тъй като новият проект на родителите ѝ изискваше да наблюдават експериментите и нощем.
— Обещавам — отвърна Кларк търпеливо.
— Просто е опасно да се доближаваш до радиоактивните вещества — провикна се майка ѝ, застанала пред огледалото, където разресваше косата си. — Особено без подобаващата екипировка.