Кларк повтори обещанието си. Най-накрая родителите ѝ излязоха и тя бе свободна да се върне към таблета си, макар че не можеше да не се зачуди разсеяно какво ли биха казали Глас и приятелките ѝ, ако знаеха, че ще прекара петъчната вечер в работа по есе. Писмените работи по Земни литератури обикновено не я вълнуваха, но това задание беше събудило интереса ѝ. Вместо поредния предсказуем реферат за видимите промени в природата в поезията отпреди Катаклизма, учителката им ги беше накарала да сравнят и противопоставят манията по вампирите през XIX и XXI век.
Макар четивото да бе интересно, навярно по някое време се беше унесла, защото когато седна на дивана, двайсет и четири часовите светлини бяха намалели, а помещението представляваше хаос от непознати сенки. Кларк се изправи и тъкмо се канеше да тръгне към стаята си, когато странен звук прониза тишината. Момичето замръзна. Звукът напомняше почти на вик. Насили се да си поеме дълбоко въздух. Трябваше да прояви съобразителност и да не чете за вампири точно преди лягане.
Обърна се и тръгна по коридора, но тогава прозвуча друг звук — писък, от който я побиха тръпки.
„Стига!“ — сгълча се наум Кларк. От нея никога нямаше да излезе доктор, ако оставяше подсъзнанието ѝ да си играе с ума ѝ. Просто я смущаваше непознатата тъмнина в новия апартамент, това беше всичко. На сутринта всичко пак щеше да е нормално. Кларк размаха ръка пред сензора на вратата на спалнята си и тъкмо щеше да влезе вътре, когато отново чу звука — измъчено стенание.
С лудо биещо сърце тя смени посоката и тръгна по дългия коридор, който водеше към лабораторията. Вместо скенер на ретината тук имаше табло с клавиши. Кларк прокара пръсти над него, зачуди се дали ще успее да се досети каква е паролата, а после приклекна и притисна ухо до вратата.
Тя започна да вибрира. В ухото на Кларк забръмча втори звук. Дъхът ѝ секна. „Невъзможно.“ Но когато звукът отново се разнесе, беше станал още по-ясен.
Не беше просто измъчен вик. Беше дума.
— Моля!
Пръстите на Кларк прелетяха над таблото. Тя въведе трескаво първото, което ѝ хрумна: „Пангея“. Това беше кодът, който майка ѝ използваше за защитените си файлове. Чу се пиукане и се появи съобщение за грешка. После въведе „Елисейски полета“ — името на митичния подземен град, където според приспивните истории, които родителите разказваха на децата си, хората намерили убежище след Катаклизма. Пак грешка. Кларк разрови паметта си, затърси думи, които бе натрупала в речниковия си запас, без да ги използва. Пръстите ѝ се задържаха над таблото. „Люси“. Името на най-старите хоминидни останки, открити от родените на Земята археолози.
Разнесе се поредица от тихи пиукания и вратата се отвори.
Лабораторията беше много по-голяма, отколкото си я беше представяла — по-голяма от целия им апартамент, — и пълна с редици тесни легла, както в болницата.
Очите на Кларк се разшириха и започнаха да се стрелкат от едно легло към друго. Във всички тях имаше деца. Повечето лежаха, потънали в сън, към телата им бяха прикрепени най-различни монитори за наблюдение на жизнените показатели и стойки за системи, макар че няколко бяха облегнати на възглавници и се занимаваха с таблети, които държаха в скута си. Някакво едва проходило момиченце седеше на пода до леглото си и си играеше с овехтяло плюшено мече, а отстрани от една система капеше прозрачна течност и се вливаше в ръката му.
Умът на Кларк трескаво се опита да намери обяснение. Тези деца навярно бяха болни и имаха нужда от грижи по двайсет и четири часа на ден. Може би страдаха от някаква рядка болест, която само майка ѝ можеше да излекува. Или баща ѝ беше на път да открие ново лечение и се нуждаеха от достъп до тях по всяко време на денонощието. И двамата навярно са знаели, че Кларк ще прояви любопитство, но тъй като болестта вероятно беше заразна, бяха излъгали, за да я предпазят.
Викът, който Кларк беше чула от апартамента, се разнесе отново, този път много по-високо. Тя тръгна в посоката, от която идваше той, и стигна до легло в другия край на лабораторията.
Едно момиче на нейните години — сред най-възрастните деца в стаята, осъзна Кларк — лежеше по гръб. Тъмнорусата му коса се беше разпиляла по възглавницата около сърцевидното лице. За миг то просто остана загледано в Кларк.