— Моля те — промълви. Гласът му трепереше. — Помогни ми.
Кларк погледна към етикета на монитора на момичето. „ОБЕКТ 121“.
— Как се казваш? — попита тя.
— Лили.
Кларк стоеше неловко на мястото си, но когато Лили се облегна на възглавниците си, Кларк се отпусна на леглото до нея. Беше започнала обучението си по медицина съвсем наскоро и все още не бе общувала с пациенти, но знаеше, че един от най-важните елементи от работата на лекаря е начинът, по който се държи с тях.
— Сигурна съм, че скоро ще си отидеш вкъщи — успокои я тя. — След като се подобриш.
Момичето прибра колене до гърдите си и зарови глава в тях. Промълви нещо толкова тихо, че Кларк не можа да различи думите.
— Какво? — попита и хвърли поглед назад през рамо. Зачуди се защо няма сестра или медицински стажант, който да замества родителите ѝ. Ако с някое от децата станеше нещо, нямаше да има кой да му помогне.
Момичето вдигна глава, но погледна не към Кларк, а настрани. Задъвка долната си устна и сълзите му секнаха, като оставиха след себе си мъчителна празнота.
Когато най-после проговори, изрече думите не по-силно от шепот:
— Никой никога не се подобрява.
Кларк потисна потръпването си. На кораба болестите бяха редки — след последната епидемия в „Уолдън“, при която бяха наложили карантина, не беше имало други заразни болести. Кларк се огледа из лабораторията за следа, която да ѝ подскаже какво е заболяването, което родителите ѝ лекуват, и очите ѝ се спряха на огромен екран на стената в другия край на стаята. На него проблясваха и изчезваха данни, които оформяха голяма графика. Обект 32. Възраст 7. Ден 1189. 3.4 грей. Червени кръвни телца. Бели кръвни телца. Дишане. Обект 33. Възраст 11. Ден 298. 6 грей. Червени кръвни телца. Бели кръвни телца. Дишане.
Отначало ѝ се стори, че данните не показват нищо особено. Беше съвсем нормално родителите ѝ да наблюдават жизнените показатели на болните деца, за които се грижеха. Но грей нямаше нищо общо с жизнените показатели. Грей беше мярка за измерване на радиация — факт, с който бе отлично запозната, защото родителите ѝ от години проучваха въздействието от излагането на радиация като част от отдавна започналите изследвания дали за хората ще е безопасно да се върнат на Земята.
Погледът на Кларк се прикова в бледото лице на Лили. От някакво тъмно място в дълбините на съзнанието ѝ изпълзя откритие, от което я побиха тръпки. Опита се да го натика обратно, но то се уви около отрицанието ѝ и задуши всички мисли освен една истина, толкова задушаваща, че едва не я задави.
Изследванията на родителите ѝ вече не се ограничаваха до клетъчни култури. Бяха се изместили към изпитания с хора.
Майка ѝ и баща ѝ не лекуваха тези деца. Убиваха ги.
Бяха кацнали насред нещо като поляна — Г-образно пространство, обградено от дървета.
Нямаше много сериозни наранявания, но имаше достатъчно пострадали, които отвориха работа на Кларк. В продължение на почти час тя къса ръкави на якета и крачоли на панталони, за да ги използва като турникети, и заповяда на неколцината пътници, които си бяха счупили кост, да лежат неподвижно, докато се чудеше откъде да намери шини. Запасите им бяха разпилени из тревата, но макар че Кларк изпрати множество хора да потърсят аптечката, така и не я откриха.
Потрошеният транспортен кораб се намираше в тесния край на поляната и пътниците бяха прекарали първите си петнайсет минути на Земята, скупчени около тлеещите му останки, прекалено уплашени и слисани, че да направят повече от няколко несигурни стъпки. Сега обаче започнаха да сноват насам-натам. Кларк все още не бе видяла нито Талия, нито Уелс, макар да не беше сигурна дали последното я кара да изпитва притеснение или облекчение. Може би се беше отдалечил заедно с Глас. Кларк не я беше видяла на кораба, но трябваше да е някъде тук.
— Как се чувстваш? — попита тя и отново се съсредоточи върху превързването на подутия глезен на едно хубаво момиче с ококорени очи и оръфаната панделка, която Кларк бе свалила от тъмната му коса.
— По-добре — отвърна момичето и избърса носа си с ръка, като неволно размаза кръвта от раната по лицето си. Кларк трябваше да намери истински превръзки и антисептични вещества. В момента всички присъстващи се излагаха на микроби, които организмът им никога не беше срещал, и съществуваше голям риск от инфекция.
— Веднага се връщам — обеща Кларк, усмихна се бързо на момичето и се изправи.