Ако сандъкът с лекарства не беше на поляната, най-вероятно все още се намираше на кораба. Кларк забърза обратно към димящата развалина и обиколи периметъра ѝ — опитваше се да открие най-безопасния начин да влезе обратно вътре. Стигна до задната част на кораба, разположена само на няколко метра от първия ред дървета. Потръпна. От тази страна на поляната дърветата растяха толкова нагъсто, че листата им закриваха по-голямата част от светлината и хвърляха по земята странни сенки, които се разпръснаха, щом задуха вятър.
Очите на Кларк се присвиха и се приковаха върху нещо, което не помръдна. Не беше сянка.
На земята лежеше момиче, сгушено до корените на дърво. Навярно при кацането беше излетяло през задната част на кораба. Кларк се люшна напред и почувства как от гърлото ѝ се изтръгва ридание, когато разпозна късата къдрава коса и луничките по носа. Талия.
Кларк се втурна напред и коленичи до нея. От раната от едната страна на ребрата ѝ шуртеше кръв и оцветяваше тревата в тъмночервено, сякаш самата земя кървеше. Талия дишаше, но с усилие и повърхностно.
— Всичко ще се оправи — прошепна Кларк и стисна отпуснатата ръка на приятелката си. Вятърът шумолеше над тях. — Заклевам се, Талия, всичко ще се оправи.
Думите ѝ звучаха повече като молитва, отколкото като окуражение, макар че не беше сигурна на кого се моли. Хората бяха изоставили Земята в най-мрачния ѝ час. Планетата нямаше да я е грижа колко от тях умират при опита да се завърнат.
Глава 6
Уелс
Уелс потръпна в хладния късен следобед. През няколкото часа, изтекли от аварийното им кацане, въздухът беше изстинал. Момчето се премести по-близо до големия огън, без да обръща внимание на злобните погледи на аркадийските младежи от двете си страни. Всяка нощ по време на Затворничеството си бе сънувал как ще пристигне на Земята заедно с Кларк. Но вместо да ѝ държи ръката и заедно да се взират удивени в планетата, бе прекарал деня в ровене из изгорели припаси и опити да забрави изражението, което премина по лицето на Кларк, когато го зърна. Не беше очаквал да плесне с длани и да го прегърне, но нищо на този свят не можеше да го подготви за чистото презрение в погледа ѝ.
— Мислиш ли, че баща ти вече е гушнал букета? — попита едно момче от „Уолдън“, което беше няколко години по-младо от Уелс, и останалите наоколо се изхилиха.
Уелс усети стягане в гърдите, но се насили да остане спокоен. Можеше да надвие един или двама от тези малки нахалници без особени усилия. По време на обучението си за офицер беше безспорният шампион по канадска борба. Той обаче беше само един, а те — деветдесет и пет… деветдесет и шест, ако броеше и Кларк, която несъмнено беше най-зле разположена към Уелс от всички, които в този момент се намираха на планетата Земя.
Докато се качваха в транспортния кораб, се ужаси, когато не видя Глас там. Цял „Феникс“ се шокира, когато затвориха Глас непосредствено след Кларк, макар че колкото и да притискаше баща си, Уелс така и не разбра какво е направила. Искаше му се да разбере защо не са я избрали за мисията. Макар да се опитваше да убеди сам себе си, че може да са я помилвали, много по-вероятно бе все още да е затворена и да отброява дните до осемнайсетия си рожден ден, който наближаваше толкова бързо. Стомахът му се сви само при мисълта за това.
— Питам се дали Канцлер-младши не си въобразява, че ще получи първите порции от всичката храна? — подметна едно момче от „Аркадия“. Джобовете му бяха пълни с пакети провизии, които беше събрало по време на трескавото щуране след катастрофата. Доколкото виждаше Уелс, ги бяха изпратили на Земята с храна, която нямаше да стигне и за месец и щеше да свърши още по-бързо, ако хората продължаха да прибират в джобовете си всичко, което намерят. Но това беше невъзможно — трябваше да има още провизии в някакъв контейнер. Щяха да го намерят, щом приключеха с претърсването на отломките.
— А дали очаква да му оправяме леглото? — подсмихна се дребничко момиче с белег на челото.
Без да им обръща внимание, Уелс вдигна поглед към безкрайната ивица тъмносиньо небе. Наистина беше удивително. Макар че беше виждал снимки, не си бе представял, че цветът ще е толкова ярък. Струваше му се странно, че едно синьо одеяло — нищо повече от азотни кристали и пречупена светлина — го отделя от морето от звезди и единствения свят, който някога беше познавал. Почувства болка в гърдите заради тримата младежи, които не бяха оцелели достатъчно дълго, за да зърнат тези гледки. Телата им лежаха от другата страна на транспортния кораб.