— Легло ли? — изпръхтя едно момче. — Ако може да ми кажеш къде да намерим легло на това място…
— Е, тогава къде, по дяволите, се предполага, че ще спим? — попита момичето с белега и огледа поляната, сякаш очакваше като с магия да се появят спални помещения.
Уелс прочисти гърлото си.
— В провизиите ни има палатки. Трябва само да приключим с преглеждането на контейнерите и да съберем всичко необходимо. А дотогава е редно да изпратим няколко души да потърсят вода, за да знаем къде да издигнем лагер.
Момичето хвърли демонстративен поглед първо от едната си страна, а после и от другата.
— Изглежда обещаващо — подметна и предизвика нови подсмихвания.
Уелс се опита да се насили да запази спокойствие.
— Работата е там, че ако сме близо до поток или езеро, ще е по-лесно да…
— А, добре — намеси се един тих глас. — Идвам тъкмо навреме за лекцията.
Уелс погледна на една страна и видя, че към тях се приближава момче на име Греъм. С изключение на Уелс и Кларк, той беше единственият пътник от „Феникс“, но сякаш познаваше повечето уолдънци и аркадийци по име, а всички те се отнасяха с него с учудващо уважение. Уелс не искаше дори да си представя какво ще трябва да направи, за да го спечели.
— На никого не чета лекция. Просто се опитвам да опазя всички ни живи.
Греъм вдигна вежда.
— Интересно, като се има предвид, че баща ти постоянно осъжда приятелите ни на смърт. Но не се тревожи, знам, че си на наша страна. — Ухили му се. — Нали така?
Уелс го погледна предпазливо и кимна отсечено.
— Разбира се.
— И така — продължи Греъм. Приятелският му тон се биеше с враждебния блясък в очите му, — какво е било нарушението ти?
— Този въпрос не е особено учтив, не смяташ ли? — Уелс се опита да изпише на устните си нещо, което се надяваше да мине за загадъчна усмивка.
— Съжалявам — извини се Греъм и лицето му доби престорено изражение на подигравателен ужас. — Трябва да ми простиш. Нали разбираш, когато човек е прекарал последните осемстотин четирийсет и седем дни от живота си затворен на дъното на кораба, понякога забравя какво се смята за учтив разговор на „Феникс“.
— Осемстотин четирийсет и седем дни? — повтори Уелс. — Май спокойно можем да допуснем, че не са те затворили, задето си объркал количеството крадени билки от склада.
— Не — потвърди Греъм и направи крачка към него. — Не заради това.
Тълпата утихна и Уелс видя как неколцина се размърдват неловко, а други се навеждат жадно напред.
— Затвориха ме за убийство.
Погледите им се срещнаха. Уелс се постара да запази изражението си безстрастно — отказваше да даде на Греъм удовлетворението да види изписания на лицето му шок.
— Така ли? — попита небрежно той. — И кого си убил?
Греъм се усмихна студено.
— Ако беше прекарал поне малко време с нас, останалите, щеше да знаеш, че този въпрос не се смята за много учтив.
Последва миг напрегната тишина, преди Греъм ненадейно да смени темата.
— Но аз и бездруго знам какво си сторил. Когато приберат сина на канцлера, новините се разчуват бързо. Предположих, че няма да признаеш. Но сега, когато си бъбрим тъй приятно, може би ще можеш да ни кажеш какво точно правим тук долу. Може би ще си способен да ни обясниш защо продължават да екзекутират толкова много от приятелите ни след повторните им процеси. — Греъм продължаваше да се усмихва, но гласът му беше станал тих и опасен. — И защо сега? Какво е накарало баща ти да реши да ни изпрати долу съвсем ненадейно?
Баща му. През този ден, който прекара погълнат от новото странно преживяване, че се намира на Земята, Уелс почти беше успял да се самоубеди, че сцената на палубата за излитане — пронизителният звук на изстрела, кръвта, която разцъфна като тъмно цвете на гърдите на баща му — е била само ужасен сън.
— Той, естествено, няма да ни каже — подсмихна се презрително Греъм. — Нали, войнико? — добави с подигравателен поклон.
Аркадийците и уолдънците, които гледаха Греъм, се извърнаха нетърпеливо към Уелс. Кожата му настръхна от напрегнатите им погледи. Разбира се, той знаеше какво става. Знаеше защо екзекутираха толкова много деца на осемнайсетия им рожден ден за престъпления, за които в миналото можеше да им дадат амнистия. Защо бяха организирали и задвижили толкова набързо тази мисия, без да разполагат с време да съставят подобаващ план.
Знаеше го по-добре от всички, защото вината беше негова.
— Кога ще се приберем у дома? — попита момче, което не изглеждаше на повече от дванайсет. Уелс изпита ненадеен прилив на жалост към съкрушената майка, която все още се намираше някъде на кораба и нямаше представа, че са запратили сина ѝ през Космоса на планета, която човешката раса бе изоставила, защото я беше преценила за обречена.