— Ние сме си у дома — отговори Уелс, като вложи в гласа си цялата искреност, която успя да събере.
Ако го повтореше достатъчно често, може би и той щеше да го повярва.
Миналата година за малко да пропусне концерта. Открай време беше любимата му проява, единствената вечер, през която изваждаха музикалните реликви от безкислородните камери за съхранение. Докато гледаше как изпълнителите, които прекарваха по-голямата част от времето си, като репетираха със симулатори, изтръгват от реликвите ноти и акорди, изпитваше чувството, че присъства на възраждане. Единствените оцелели инструменти във Вселената, издялани и споени от ръце на отдавна умрели хора, творяха същите извисяващи се мелодии, които някога бяха звучали в концертните зали на загинали цивилизации. Веднъж годишно Райската зала се изпълваше с музика, която бе надживяла времето на хората на Земята.
Но когато Уелс влезе в залата — голямо овално помещение, обградено от извит панорамен прозорец, — скръбта, която се носеше през тялото му през последната седмица, се втвърди в стомаха му. Обикновено гледката му се струваше невероятно красива, но тази нощ блестящите звезди, заобиколили обвитата от облаци Земя, му напомняха на свещи на бдение над мъртвец. Майка му обичаше музиката.
Както обикновено, беше претъпкано. Почти всички обитатели на „Феникс“ кръжаха въодушевени наоколо. Много от жените нямаха търпение да си покажат новите рокли — скъп и може би влудяващ подвиг, зависещ от това какви текстилни остатъци е открил човек на пункта на Обмяната. Уелс направи няколко крачки напред и сред тълпата се разнесе вълна от шепот и многозначителни погледи.
Той се помъчи да се съсредоточи върху предната част на помещението — там музикантите се събираха под дървото, на което бе наречена Райската зала. Легендата гласеше, че фиданката е оцеляла чудодейно след изгарянето на Северна Америка и била пренесена на „Феникс“ точно преди Изхода. Сега се издигаше до самия покрив на залата и тънките ѝ клонки се простираха на повече от десет метра във всяка посока и създаваха балдахин от листа, който отчасти забулваше изпълнителите с воал от обагрени в зелено сенки.
— Това синът на канцлера ли е? — попита някаква жена зад него.
Във вече зачервените му бузи нахлу нова вълна топлина. Така и не бе успял да развие имунитет към подобната на комета следа от сепвания и любопитни погледи, която влачеше след себе си, но тази нощ му се струваше непоносима.
Обърна се и се запъти към вратата, но застина, когато една ръка сграбчи неговата. Извърна се и зърна Кларк, която го гледаше изпитателно.
— Къде смяташ да избягаш?
Уелс се усмихна мрачно.
— Оказа се, че не съм в настроение за музика.
Кларк го погледна за миг, а после плъзна ръката си в неговата.
— Остани. Като услуга към мен.
Поведе го към две празни места на най-задния ред.
— Трябва да ми кажеш какво слушаме.
Уелс въздъхна и седна до нея.
— Вече ти казах, че свирят Бах — каза той и хвърли изпълнен с копнеж поглед към вратата.
— Знаеш за какво говоря — преплете Кларк пръсти с неговите. — Това движение, онова движение. — Ухили се. — А освен това винаги ръкопляскам в неподходящото време.
Уелс я стисна за ръката.
Нямаше нужда от никакъв увод или обявление. От мига, в който избликнаха първите ноти, тълпата утихна, лъкът на цигуларя разряза бъбренето ѝ, което се носеше над струните. После се присъедини виолончелистът, последван от кларинетиста. Тази вечер нямаше барабани, но това нямаше значение. Уелс можеше на практика да чуе ударите на двеста сърца, които туптяха в такт с музиката.
— Винаги съм си представял, че един залез ще звучи точно така — прошепна Уелс.
Думите се изплъзнаха от устата му, преди да има време да помисли, и той се подготви да види как Кларк завърта очи или поне го поглежда объркано.
Но мелодията беше омагьосала и нея.
— Много бих искала да видя залез — прошепна тя и облегна глава на рамото му.
Уил разсеяно прокара ръка по копринената ѝ коса.
— Много бих искал да видя залез заедно с теб.