Приведе се и я целуна по челото.
— Какво ще правиш след седемдесет и пет години? — прошепна той.
— Ще си почиствам зъбните протези — усмихна се Кларк. — Защо?
— Защото имам идея за първата ни среща на Земята.
Светлината гаснеше, а огънят трепкаше по лицата на хората, събрани около Уелс.
— Знам, че всичко това изглежда странно и заплашително и да, нечестно, но има причина да сме тук — обърна се той към тълпата. — Ако ние оцелеем, значи и всички други ще оцелеят.
Към него се обърнаха почти сто глави и за миг му се стори, че думите му може би са пробили пластовете на втвърдена войнственост и невежество. Тогава обаче един нов глас разби мълчанието:
— Внимавай, Джаха.
Уелс се обърна и видя високо момче в опръскана с кръв униформа на пазач. Момчето, което си бе пробило път на транспортния кораб, същото, което беше взело бащата на Уелс за заложник.
— Земята все още се възстановява. Не знаем колко гадости ще може да издържи.
Около огъня премина нова вълна от кикот и пръхтене и Уелс изпита внезапен силен гняв. Заради този младеж баща му — човекът, натоварен със закрилата на цялата човешка раса — беше прострелян, а то имаше наглостта да стои там и да обвинява Уелс в гадости?
— Моля? — попита Уелс, вирна брадичка и измери момчето с най-ледения си офицерски поглед.
— Стига с тия дивотии, става ли? Просто кажи какво наистина имаш предвид. Ако правим точно това, което кажеш, няма да ни издадеш на баща си, така ли?
Уелс присви очи.
— Благодарение на теб баща ми най-вероятно е в болницата.
„Получава най-добрите медицински грижи и бързо ще се оправи“ — добави наум той. Надяваше се, че е така.
— Ако изобщо е жив — прекъсна го Греъм и се разсмя. За миг на Уелс му се стори, че другото момче потръпва.
Уелс направи крачка напред, но тогава сред тълпата се разнесе друг вик, който го накара да се закове на място:
— Значи не си шпионин?
— Шпионин ли? — Уелс едва не се разсмя на обвинението.
— Да — съгласи се лъжепазачът. — Шпионираш ни точно като тези гривни, нали така?
Уелс погледна към момчето с униформата, която не му беше по мярка. Дали някой му беше казал за предназначението на гривните, или само го беше разбрало?
— Ако Съветът искаше да ви шпионира — рече той, без да отговаря на въпроса за транспондерите, — не смяташ ли, че щеше да избере някой, който да не се набива толкова на очи?
Момчето в окървавената униформа се подсмихна.
— Някой друг път можем да обсъдим плюсовете и минусите на администрацията на баща ти. Засега ни кажи само едно: щом не си шпионин, какво, по дяволите, правиш тук? Няма начин който и да било от нас да повярва, че наистина си бил затворен.
— Съжалявам — отговори Уелс с тон, който подсказваше всичко друго освен разкаяние. — Ти си този, който се появи в открадната униформа на пазач и взе баща ми за заложник, за да се качиш на този кораб. Мисля, че ти си този, който ни дължи обяснение.
Очите на момчето се присвиха.
— Направих това, което трябваше, за да защитя сестра си.
— Сестра ти? — повтори Уелс. На „Уолдън“ хората нарушаваха законите за популацията по-често, отколкото на „Феникс“, но Уелс не бе чувал някой да има брат или сестра, не и от Катаклизма насам.
— Точно така. — Момчето скръсти ръце пред гърдите си и погледна Уелс предизвикателно в очите. — Сега ще те попитам още веднъж: какво наистина правиш тук?
Уелс отново пристъпи напред. Не дължеше обяснение на никого, най-малко на този престъпник, който навярно лъжеше, че има сестра, както и кой знае за какво още друго. После обаче някакво движение привлече погледа му. Кларк се приближаваше към огъня от другата страна на поляната, където допреди малко се беше грижила за ранените пътници.
Уелс се извърна обратно към високото момче и въздъхна. Гневът му се оттече.
— Тук съм по същата причина като теб. — Погледът му се стрелна към Кларк, която все още не можеше да ги чуе. — Направих така, че да ме затворят, за да защитя един важен за мен човек.
Тълпата утихна. Уелс ѝ обърна гръб и тръгна. Не го интересуваше дали го гледат, просто се запъти към Кларк.
За миг мозъкът му блокира, когато я зърна. С потъмняването на небето светлината на поляната се бе променила и сякаш караше златистите точици в очите ѝ да сияят. Тук, на Земята, беше по-красива, отколкото някога я беше виждал.
Погледите им се срещнаха и по гърба му пролази тръпка. Преди по-малко от година можеше да каже какво си мисли тя само като я погледнеше. Сега обаче изражението ѝ бе непроницаемо.