— Какво правиш тук, Уелс? — попита Кларк с вял, уморен глас.
„Тя е в шок“ — каза си Уелс и застави ума си да приеме това неадекватно обяснение.
— Дойдох заради теб — отвърна тихо той.
На лицето ѝ се появи изражение, което проби бариерите — смесица от скръб, разочарование и жалост, която сякаш премина от очите на Кларк право в гърдите на Уелс.
— Иска ми се да не беше — въздъхна тя и мина покрай него. Отдалечи се, без дори да го погледне повече.
Думите ѝ го оставиха без дъх и за миг единственото, за което можеше да мисли, беше да не забравя как да диша. Сетне чу хор от възклицания откъм лагерния огън зад гърба си и се обърна, изпълнен с любопитство пряко волята си. Всички сочеха нагоре към небето, което се превръщаше в симфония от цветове.
Първо в синьото се появиха оранжеви ивици, като обой, който се присъединява към флейта и превръща солово изпълнение в дует. Тази хармония се преля в кресчендо от цветове, когато жълтото, а после и розовото добавиха своя глас към хора. Небето потъмня и многобройните цветове изпъкнаха още по-ясно. Думата „залез“ не беше достатъчна, за да изрази значението на красотата над тях, и за милионен път от пристигането им насам Уелс установи, че думите, с които ги бяха учили да описват Земята, бледнеят в сравнение с действителността.
Дори Кларк, която от сблъсъка досега не се бе спряла нито за миг, застина на място и вдигна глава, за да види по-добре чудото, което се случваше над тях. Нямаше нужда Уелс да гледа лицето ѝ, за да знае, че очите ѝ са разширени от благоговение, а устните — леко разтворени в ахване, докато наблюдава нещо, за което само беше мечтала. Нещо, за което и двамата само бяха мечтали, поправи се той. Извърна се настрана, неспособен да понесе гледката. Болката се втвърди и се превърна в плътно и остро оръжие в гърдите му. Това беше първият залез, който хората виждаха от три века насам, а той го наблюдаваше сам.
Глава 7
Белами
Белами присви очи и погледна към слънцето. Открай време предполагаше, че древните поети просто са дрънкали глупости или поне са разполагали с много по-добри наркотици от всичко, което някога беше опитвал. Но се оказа, че са били прави. Стори му се безумно, че небето изсветлява от черно до сиво, а после избухва в ивици от цветове. Не че изпитваше желание да подеме песен или нещо подобно, но пък Белами открай време не беше артистична натура.
Наведе се и придърпа одеялото на Октавия на рамото ѝ. Предишната вечер го беше зърнал да се подава от един от контейнерите с припаси и в последвалото боричкане изби зъба на някакво хлапе. Издиша и загледа как дъхът му кристализира пред него, много по-продължително, отколкото на кораба, където вентилационната система на практика изсмукваше въздуха от дробовете на човек, преди да е успял да излезе от устата му.
Огледа поляната наоколо. След като онова момиче Кларк прегледа Октавия и заяви, че само си е навехнала глезена, Белами беше пренесъл сестра си до дърветата, където бяха пренощували. Щяха да се държат настрана, докато Белами успееше да разбере колко от тези хлапета са истински престъпници и колко просто са се озовали на неподходящото място в неподходящия момент.
Белами стисна ръката на сестра си. Той беше виновен, че я затвориха. Заради него беше тук. Трябваше да се досети, че е намислила нещо — седмици наред не спираше да говори колко гладни са някои от децата в груповия ѝ дом. Беше само въпрос на време, преди да предприеме нещо, за да ги нахрани, дори това да означаваше да открадне. Безкористната му сестричка бе осъдена на смърт, защото имаше прекалено голямо сърце.
Негова работа бе да я закриля. И за пръв път от раждането ѝ насам се беше провалил.
Белами отметна плещи назад и вдигна брадичка. Беше висок за шестгодишен, но хората все пак го гледаха, докато вървеше през тълпата в центъра за разпределение. Самостоятелното идване на деца тук не противоречеше на правилата, но се случваше рядко. Белами си повтори наум списъка, който майка му го беше накарала да ѝ повтори три пъти, преди да му позволи да напусне апартамента им. „Ястие с фибри — два купона. Пакети с глюкоза — един купон. Дехидратирано жито — два купона. Люспи от подземни стъбла — един купон. Протеинов хляб — три купона.“
Стрелна се покрай две жени, които се бяха спрели пред някакви бели неща, които приличаха на мозък, и мърмореха. Белами завъртя очи и продължи да върви. На кого му пукаше, че „Феникс“ получава всички хубави продукти от слънчевите полета? Всеки, който искаше да яде зеленчуци, навярно имаше малък разкашкан мозък.