Белами сви длани под автомата за разпределяне на фибри, хвана пакета, който падна от него, и го пъхна под мишница. Запъти се към отделението с люспици, когато нещо ярко и слънчево привлече погледа му. Обърна се и в една витрина видя купчина червени кръгли плодове. Обикновено не обръщаше внимание на скъпите неща, които управляващите държаха заключени — изкривени моркови, които му напомняха на оранжевите пръсти на някоя вещица, и грозни гъби, които приличаха повече на изсмукващи мозъци зомбита, излезли от някоя черна дупка, отколкото на храна. Тези обаче бяха различни. Плодовете бяха розови — същия цвят, който включи съседката му Рила, когато си играеха на нападение на извънземни в коридора. Или поне си играеха, преди пазачите да отведат бащата на Рила, а нея да изпратят в детски дом.
Белами застана на пръсти, за да прочете числото на табелката с данни. Единайсет купона. Звучеше скъпо, но той искаше да направи нещо мило за майка си, която от дни не беше ставала от леглото. Белами не можеше да си представи какво е да си толкова уморен.
— Искаш ли, или не? — попита раздразнен глас. Той вдигна глава и видя жена в зелена униформа, която го гледаше намръщено. — Или поръчай, или се дръпни.
Бузите на Белами пламнаха. За миг си помисли да избяга. Притеснението му обаче бе пометено от прилив на негодувание. Нямаше да позволи на някаква кисела служителка в центъра за разпределение да му попречи да купи на майка си изкушението, което заслужаваше.
— Ще взема две — отговори той с надменния глас, който винаги караше майка му да завърти очи и да се запита: „Чудя се от кого си го наследил?“ — И недейте да ги пипате много-много — добави преднамерено той.
Жената вдигна вежда и погледна към пазачите зад масата за транзакции. Никой на „Уолдън“ не обичаше пазачите, но майка му като че ли изпитваше особен страх от тях. В последно време го хващаше за ръката и тръгваше в другата посока всеки път щом зърнеше да се приближава патрулен екип. Възможно ли беше да е направила нещо лошо? Пазачите щяха ли да я отведат, както бяха отвели бащата на Рила? „Не — каза си Белами. — Няма да им позволя.“
Взе ябълките си и се запъти към масата за транзакции. Друга служителка по разпределението провери картата му и за миг се загледа в информацията на таблото, преди да вдигне рамене и да му махне да минава. Един от пазачите го изгледа любопитно, но Белами беше приковал очи право пред себе си. Насили се да върви бавно, докато не излезе от центъра. Тогава хукна, притиснал пакетите до гърдите си, докато летеше по тротоара, който водеше до жилищната му част.
Шмугна се в апартамента им и внимателно затвори вратата зад гърба си. Нямаше търпение да покаже на майка си какво ѝ носи. Влезе в жилищното пространство, но светлините не се включиха. Да не би сензорът пак да се беше повредил? Стомахът на Белами леко се сви. Майка му мразеше да иска услуги по поддръжка. Не обичаше в дома им да влизат непознати. Колко време обаче можеха да прекарат в тъмното?
— Мамо! — провикна се Белами и се втурна в стаята ѝ. — Върнах се! Успях!
Тук осветлението работеше и се включи веднага щом момчето влетя през вратата. Но леглото беше празно.
Белами застина. Обля го нова вълна на ужас. Майка му я нямаше. Бяха я отвели. Беше съвсем сам. После до ушите му достигнаха приглушени звуци откъм кухнята. Той въздъхна, когато паниката му бързо се замени първо от облекчение, а после и от въодушевление. Майка му беше станала от леглото!
Втурна се вътре. Майка му стоеше с лице към малкия кръгъл прозорец, който гледаше към тъмното стълбище. Беше поставила едната си ръка на кръста, сякаш я болеше.
— Мамо! — провикна се Белами. — Виж какво ти нося!
Майка му рязко си пое въздух, но не се обърна.
— Белами — отвърна тя, сякаш се обръщаше към съсед, който се е отбил неочаквано. — Върна се. Остави храната на масата и иди в стаята си. Веднага идвам.
Разочарованието се стовари отгоре му и прикова краката му към пода. Той искаше да види изражението на майка си, когато зърне плодовете.
— Виж! — подкани я той и протегна ръце напред, без да е сигурен дали майка му ще успее да различи някакво отражение в тъмния прашен прозорец.
Тя обърна глава и го погледна през рамо.
— Какво е това? — попита и присви очи. — Ябълки?
Стисна устни и потърка главата си, както някога, когато се връщаше от работа. Преди да се разболее.