Камий въздъхна и метна на Глас блуза и панталон.
— Заповядай — изсумтя тя. — Знам, че не е по вашите стандарти от „Феникс“, но така ще изглеждаш малко по-достоверно. С тази коса няма начин да минеш за санитарен работник.
Стисна ръката на Люк и влезе обратно в спалнята му, като го остави насаме с Глас.
Глас продължаваше да стои права, стиснала непохватно дрехите. За миг двамата просто останаха загледани един в друг. При последната им среща изобщо не би се замислила дали да се преоблече пред него.
— Дали да не…? — попита тя и посочи към стаята на Картър.
— О! — изчерви се леко Люк. — Не, аз просто… Веднага се връщам.
Върна се в спалнята си. Глас се преоблече колкото се може по-бързо, като се мъчеше да не обръща внимание на шепота, който долиташе през вратата и пареше кожата ѝ подобно на убождане с игли.
Когато Люк се върна, я завари в широк сив панталон, който едва се крепеше на хълбоците ѝ, и груба синя тениска, която жулеше кожата ѝ. Люк я огледа критично.
— Нещо липсва — изтъкна той. — Не приличаш на затворничка, но определено не минаваш и за уолдънка.
Глас свенливо започна да приглажда страните на омачкания си панталон. Питаше се дали Люк не би предпочел да е с момиче, което изглежда съвсем естествено в тези дрехи.
— Не е заради това — каза той. — Заради косата ти е. Тук момичетата не я пускат толкова дълга.
— Защо? — попита тя и с лек прилив на вина осъзна, че никога не е забелязвала този факт.
Люк ѝ беше обърнал гръб и сега ровеше в малко кошче до стената.
— Може би защото е прекалено трудно да я поддържат. Тук, на „Уолдън“, не получаваме същите порции вода като вас на „Феникс“.
Обърна се с триумфално изражение и извади износена шапка на петна.
Глас му се усмихна немощно.
— Благодаря — каза тя, взе шапката от него, при което ръцете им се докоснаха, и я сложи на главата си.
— Не мисля, че сме приключили — обади се той, докато я оглеждаше и се мръщеше. Пристъпи към нея и с една ръка свали шапката, а с другата посегна над рамото ѝ и прибра косата ѝ. Внимателно я събра в кок на темето ѝ.
— Готово — отбеляза той със задоволство и сложи шапката върху кока.
Помежду им се възцари тишина, която се проточи. Люк бавно посегна и прибра зад ухото на Глас няколко изплъзнали се кичура. Загрубелите му пръсти се задържаха на врата ѝ и той я погледна в очите, без да мига.
— Готов ли си? — развали магията Глас и направи крачка встрани.
— Да. Да тръгваме.
Люк сковано отстъпи назад и я поведе към коридора.
На „Уолдън“ денонощното осветление не беше толкова силно, колкото на „Феникс“, затова, макар че технически беше призори, повечето коридори бяха тъмни. Глас не можеше да прецени накъде я води Люк и стисна ръце, за да не посегне към неговите.
Най-накрая Люк спря пред бледото очертание на врата. Бръкна в джоба си, извади нещо, което Глас не виждаше, и го вдигна към скенера. Вратата избръмча и се отвори. Стомахът на Глас се сви, щом осъзна, че където и да я заведе, с Люк ще оставят следа от логвания и кодове за достъп. Не можеше да понесе мисълта какво ще се случи, когато Съветът разбереше, че Люк е помогнал на избягала престъпница.
Но нямаше друга възможност. Щеше да се сбогува с майка си и да изчака пазачите да я открият. Нямаше да се опита отново да се срещне с Люк. Не можеше да го моли да рискува безопасността си заради нея. Не и след това, което беше сторила.
Една слаба крушка уморено се съживи и хвърли мръсно жълтеникаво сияние над машинария, която Глас не разпозна.
— Къде сме? — попита тя и гласът ѝ отекна със странно ехо.
— В една от старите работилници. Навремето в нея са поправяли оборудването, донесено от Земята, но после цялото са го заменили. Тук се проведе част от обучението ми.
Глас понечи да попита защо обучават пазачите на това място, но преглътна въпроса. Все забравяше, че Люк вече беше започнал обучението си по механика, когато го приеха в инженерните части на пазачите. Рядко говореше за тази сфера от живота си. Когато си го спомни сега, Глас се засрами, че не настоя да научи повече за света на Люк — нищо чудно, че се бе обърнал към Камий.
Люк стоеше до огромна машина и натискаше различни бутони. Челото му се беше сбърчило съсредоточено.
— Какво е това? — попита Глас, когато машината забръмча зловещо.
— Лазерен резач — отговори Люк, без да вдигне глава.
Глас притисна китка до гърдите си, сякаш искаше да я предпази.
— Забрави!
Люк я измери с поглед, в който се четеше едновременно развеселеност и раздразнение.
— Не спори. Колкото по-бързо свалим това нещо от теб, толкова по-голям шанс имаш да се скриеш.