— Не можем ли просто да разберем как да го отключим?
Люк поклати глава.
— Трябва да го разрежем.
Тя не помръдна. Той въздъхна и протегна ръка.
— Ела, Глас — каза и ѝ направи знак да се приближи.
Краката на Глас сякаш бяха приковани към пода.
Макар че през последните шест месеца постоянно си представяше как Люк я вика, не беше и помисляла, че в сцената ще присъства и смъртоносна машина. Люк вдигна вежда.
— Глас?
Глас пристъпи колебливо напред. Нямаше какво да губи. По-добре Люк да разреже китката ѝ, отколкото някой медик да инжектира отрова във вената ѝ.
Люк почука с пръст по плоската повърхност в центъра на машината.
— Просто сложи ръката си тук.
Щракна един превключвател и цялата машина започна да вибрира.
Глас потръпна, когато кожата ѝ се допря до студения метал.
— Всичко ще бъде наред — увери я Люк. — Обещавам. Просто не мърдай.
Глас кимна, прекалено уплашена, за да продума. Бръмченето продължи и скоро беше придружено от пронизително скърцане.
Люк направи още няколко промени, а после застана до нея.
— Готова ли си?
Тя преглътна нервно.
— Да.
Люк постави лявата си ръка върху нейната, а с дясната започна да придвижва друг лост. За свой ужас, Глас видя, че той излъчва тънка червена ивица светлина, която пулсираше с опасна енергия.
Започна да трепери, но Люк стисна ръката ѝ по-силно.
— Всичко е наред — прошепна той. — Просто стой неподвижна.
Светлината се приближаваше все повече. Глас усещаше горещината по кожата си. Лицето на Люк се стегна от напрежение, очите му не се откъсваха от китката на Глас, докато движеше лазера със стабилно, непрекъснато движение.
Глас затвори очи и се стегна, за да се подготви за пронизващата болка, за писъка на нервите си, докато се откъсват от ръката ѝ.
— Идеално — прониза ужаса ѝ гласът на Люк. Глас погледна надолу и видя, че гривната е разделена на две гладки парчета, а китката ѝ е свободна.
Въздъхна и си пое въздух на пресекулки.
— Благодаря.
— Няма за какво — усмихна ѝ се той. Ръката му все още стискаше нейната.
Нито един от двамата не проговори, докато безшумно излизаха от работилницата. Започнаха предпазливо да се промъкват обратно към пешеходния мост.
— Какво има? — прошепна Люк, докато насочваше Глас покрай един ъгъл и по поредното стълбище, по-тясно и тъмно от всичко на „Феникс“.
— Нищо.
Преди Люк щеше да посегне, да улови брадичката ѝ с ръка и да я гледа в очите, докато тя не избухнеше в смях. „Никак не те бива за лъжкиня, Рапунцел“ — щеше да каже той, сравнявайки я с момичето, чиято коса пораствала с трийсет сантиметра всеки път щом послъжело. Този път обаче лъжата на Глас се разтвори във въздуха.
— И така, как я караш? — попита тя най-после, когато вече не можеше да понесе тежестта на мълчанието.
Люк хвърли поглед през рамо и вдигна вежда.
— О, нали разбираш, ако изключим, че момичето, което обичах, ме заряза, а после екзекутираха най-добрия ми приятел за безобразно нарушение, бих казал, доста добре.
Думите му се забиха в гърдите ѝ и тя потръпна. Никога досега не беше долавяла такава горчивина в гласа на Люк.
— Но поне още имах Камий…
Глас кимна, но когато крадешком погледна към познатия профил на Люк, в съзнанието ѝ се надигнаха парченца възмущение, остри и опасни. Какво си мислеше той, че е направила, за да я затворят? Защо не проявяваше по-голямо любопитство, защо не се изненадваше? Нима я смяташе за толкова ужасен човек, че да извърши нарушение?
Люк ненадейно спря и Глас се блъсна в него.
— Извинявай — измърмори, докато се мъчеше да си възвърне равновесието.
— Майка ти знае ли какво се е случило? — попита Люк и се обърна с лице към нея.
— Не — отговори Глас. — Искам да кажа, знае, че ме затвориха, но няма как да е била наясно за мисията на Земята.
Канцлерът бе пределно ясен: операцията беше свръхсекретна. Нямаше да съобщят на родителите им, докато не се уверят, че децата им са оцелели след пътуването… или докато Съветът не се увери, че никога няма да се върнат.
— Добре е, че ще я видиш.
Глас не каза нищо. Знаеше, че Люк мисли за собствената си майка, починала, когато е бил само на дванайсет. Точно поради тази причина беше заживял с тогава осемнайсетгодишния си съсед Картър.
— Да — промълви Глас с треперещ глас. Отчаяно искаше да види майка си, но дори без гривната на пазачите нямаше да им отнеме дълго време да я намерят. Кое беше по-важно? Да се сбогува? Или да спести на майка си болката да види как влачат дъщеря ѝ към сигурна смърт? — Трябва да продължим.