Пресякоха моста, без да проговорят повече, и Глас жадно попи гледката на проблясващите звезди. Преди да я заключат в малка килия без прозорци, не си беше давала сметка колко обича изгледа от пешеходния мост. Отново погледна крадешком към Люк. Не беше сигурна дали трябва да изпита болка или облекчение, когато той не ѝ отвърна.
— Трябва да се връщаш — настоя Глас, когато стигнаха до контролно-пропускателния пункт на „Феникс“, на който, както Люк беше обещал, нямаше пазачи. — Ще се справя.
Люк стисна зъби и ѝ се усмихна горчиво.
— Ти си избягала престъпница, а аз още не съм достатъчно добър, за да ме запознаеш с майка си.
— Нямах това предвид — възрази тя. Мислеше за следата от сканирания, които Люк вече бе оставил след себе си. — Ако ми помогнеш, може да е опасно за теб. Не мога да ти позволя да изложиш живота си на риск. Вече направи толкова много.
Люк си пое въздух, сякаш искаше да каже нещо. После кимна.
— Добре тогава.
Тя извика на устните си нещо, което се надяваше, че прилича на усмивка, и се помъчи да удържи сълзите си.
— Благодаря ти за всичко.
Изражението на Люк леко омекна.
— Късмет, Глас.
Понечи да се наведе към нея и Глас не устоя: наклони глава по силата на навика, но после Люк отстъпи назад и откъсна поглед от нея с почти физическо усилие. Обърна се безмълвно и безшумно се отправи обратно по пътя, по който бяха дошли. Глас го гледаше как си отива и устните я боляха от желание за прощалната целувка, която никога повече нямаше да почувстват.
Когато стигна до входа на апартамента си, Глас вдигна юмрук и почука леко. Вратата се отвори и майката на Глас, Соня, надникна иззад нея. След миг на лицето ѝ се изписа цяла симфония от чувства — изненада, радост, объркване и страх.
— Глас? — ахна тя и посегна към дъщеря си, сякаш не беше сигурна, че момичето наистина стои там. Глас с благодарност се наведе, за да може майка ѝ да я прегърне, и вдъхна аромата на парфюма ѝ. — Мислех, че никога повече няма да те видя.
Отново я притисна към себе си, а после я дръпна вътре и затвори вратата. Отстъпи назад и се загледа в нея.
— Тъкмо отброявах дните — промълви тя и гласът ѝ се превърна в шепот. — До осемнайсетия ти рожден ден остават три седмици.
Глас сграбчи потната ръка на майка си и я заведе до дивана.
— Щяха да ни изпратят на Земята — обясни тя. — Сто души затворници. — Пое си дълбоко въздух. — Аз трябваше да съм една от тях.
— На Земята? — повтори бавно Соня. Изрече думата така, сякаш я държеше на разстояние, сякаш се опитваше да я огледа по-добре. — О, Боже!
— Преди да излетим, стана някаква препирня. Канцлерът…
Зави ѝ се свят, докато си спомняше сцената на палубата за излитане. Мълчаливо се помоли Уелс да е добре долу на Земята, да е с Кларк и да не трябва да скърби сам.
— В бъркотията успях да се изплъзна — продължи Глас. Точно сега подробностите не бяха важни. — Дойдох просто да ти кажа, че те обичам.
Очите на майка ѝ се разшириха.
— Значи така са простреляли канцлера. О, Глас! — прошепна тя и обви ръце около дъщеря си.
В коридора отекна ехо от стъпки и Глас потръпна. Погледна бдително към вратата, а после се обърна обратно към майка си.
— Не мога да остана дълго — каза тя и се надигна несигурно на крака.
— Чакай! — възкликна Соня, скочи и стисна ръката на Глас, за да я бутне обратно на дивана. Пръстите ѝ се стегнаха около китката на момичето. — Канцлерът е на животоподдържаща система, което означава, че начело е вицеканцлерът Роудс. Още не бива да излизаш. — Замълча. — Роудс има много различен подход към… управлението. Възможно е да те помилва. Мога да го убедя.
Изправи се и дари Глас с усмивка, която почти не успя да озари блестящите ѝ от сълзи очи.
— Просто почакай тук.
— Трябва ли да отиваш? — попита тихо Глас. Не можеше да понесе мисълта за още едно сбогуване. Не и когато можеше да се окаже последното.
Майка ѝ се наведе и я целуна по челото.
— Няма да се бавя.
Глас видя как Соня припряно си слага червило и излиза предпазливо във все още празния коридор. Сви колене към гърдите си и ги обгърна здраво с ръце, сякаш се опитваше да попречи на всичко в себе си да не се изсипе.
Не беше сигурна колко дълго е спала, но както лежеше свита на възглавниците, които все още носеха отпечатъка на тялото ѝ, ѝ се струваше вероятно последните шест месеца да са били просто кошмар. Да не е била затворена в килия, в която има само две метални легла, мълчалива и кипяща от яд съкилийничка аркадийка и призраците на ридания, които продължиха да отекват дълго след като сълзите ѝ пресъхнаха.