Когато отвори очи, майка ѝ седеше до нея на дивана и галеше сплъстената ѝ коса.
— Уредих всичко — каза тихо тя. — Помилваха те.
Глас се завъртя, за да погледне майка си в лицето.
— Как? — попита тя. Изненадата я накара рязко да се събуди и да пропъди образите на Люк, които витаеха над клепачите ѝ от първия миг, в който се размърда. — Защо?
— Надига се недоволство — обясни майка ѝ. — През последната година нито един от осъдените непълнолетни не е запазил живота си след повторния процес и така правосъдната система изглежда всичко друго, но не и справедлива. Ти ще си изключението — доказателството, че системата все още работи така, както трябва, че тези, които могат да допринесат с нещо за обществото, имат шанс да се завърнат в него. Наложи се да прибегна до малко убеждаване, но накрая вицеканцлерът Роудс прие гледната ми точка — довърши тя и се отпусна на дивана. Изглеждаше изтощена, но облекчена.
— Мамо, не мога… няма да… благодаря ти.
Не знаеше какво друго да каже. Усмихна се, седна на дивана и облегна глава на рамото на майка си. Значи беше свободна? Едва успяваше да проумее значението на думата.
— Няма нужда да ми благодариш, миличка. За теб съм готова да направя всичко.
Соня побутна един кичур от косата на Глас обратно зад ухото ѝ и се усмихна.
— Само не забравяй: не бива да казваш на никого за мисията на Земята. Сериозно говоря.
— Но какво се е случило с останалите? Уелс добре ли е? Можеш ли да разбереш?
Соня поклати глава.
— Доколкото знаеш, никога не е имало никаква мисия. Важно е само, че сега си в безопасност. Получи втори шанс — добави тихо майка ѝ. — Само ми обещай, че няма да направиш някоя глупост.
— Обещавам — промълви най-после Глас и поклати невярващо глава. — Обещавам.
Глава 9
Кларк
Кларк се провря безшумно през платнището на палатката, предназначена за болница, и излезе на поляната. Макар че не разполагаше с лукса на прозорци, усещаше, че е призори. Небето избухна в ярки цветове, а напоеният с остри миризми въздух задейства в мозъка ѝ рецептори, които не бе осъзнавала, че съществуват. Прииска ѝ се да сподели това преживяване с двамата души, които я бяха накарали да закопнее да зърне Земята. Никога обаче нямаше да има тази възможност.
Родителите ѝ си бяха отишли.
— Добро утро.
Кларк се вцепени. Не можеше да повярва, че някога гласът на Уелс беше най-любимият ѝ звук в цялата Вселена. Той беше причината за смъртта на родителите ѝ, за това, че телата им се носеха през дълбините на Космоса и се отдалечаваха все повече и повече от всичко, което бяха познавали и обичали. Кларк беше споделила тайна, която не беше нейна. Макар че се бе заклел да не я разкрива пред нито една жива душа, Уелс не изчака дори двайсет и четири часа, преди да хукне към баща си. Толкова отчаяно жадуваше да е идеалният син, златното дете на „Феникс“, че предаде момичето, което се преструваше, че обича.
Кларк се обърна и застана лице в лице с него. Нямаше нищо, което да я спре да не му се нахвърли, но искаше да избегне всяка конфронтация, която би удължила срещата им.
Докато минаваше покрай него, Уелс я сграбчи за ръката.
— Чакай! Исках само да…
Кларк се обърна и издърпа ръката си от неговата.
— Не ме докосвай! — изсъска тя.
Уелс отстъпи крачка назад и очите му се разшириха.
— Съжалявам — каза той. Гласът му беше спокоен, но тя видя болката, изписана на лицето му. Още от самото начало Кларк беше сигурна какво изпитва. Уелс беше ужасен лъжец и точно заради това в онзи кратък миг разбра, че обещанието му да запази тайната ѝ е било искрено. Но нещо го беше накарало да промени мнението си и родителите на Кларк бяха заплатили цената.
Уелс не помръдна.
— Просто исках да се уверя, че си добре — продължи тихо той. — Днес ще приключим с преглеждането на останките. Има ли нещо по-специално, което ти трябва за пациентите ти?
— Да. Стерилна операционна зала, системи, скенер на цяло тяло, истински лекари…
— Справяш се невероятно.
— Щях да се справя още по-добре, ако бях прекарала последните шест месеца в обучение в болницата, вместо в Затворничество.
Този път Уелс беше подготвен за хапливия ѝ отговор и лицето му остана безстрастно.
Небето изсветляваше и изпълваше поляната с почти златиста светлина, от която всичко изглеждаше, като че е било излъскано през нощта. Тревата сякаш беше по-зелена и блестеше от малки капки вода. Пурпурни цветчета започнаха да отварят венчелистчетата си от нещо, което приличаше на напълно невзрачен храст. Дългите заострени цветчета се обърнаха към слънцето и се въртяха във въздуха, сякаш в ритъма на музика, която само те чуваха.