Уелс май прочете мислите ѝ.
— Ако не те бяха затворили, никога нямаше да дойдеш тук — отбеляза той.
Тя рязко обърна глава и отново го погледна в очите.
— Значи мислиш, че трябва да ти благодаря? Видях как умират деца, деца, които не са искали да идват, но бяха принудени, защото някое малко лайно като теб ги е издало само за да се почувства важно.
— Нямах това предвид. — Уелс въздъхна и я погледна право в очите. — Много съжалявам, Кларк. Не мога да изразя с думи колко съжалявам. Но не го направих, за да се почувствам важен.
Понечи да пристъпи към нея, но сякаш размисли и отстъпи обратно назад.
— Ти страдаше и исках да ти помогна. Не можех да понеса да те гледам така. Просто исках да се погрижа болката ти да изчезне.
Нежността в гласа му накара стомаха ѝ да се свие.
— Те убиха родителите ми — изрече тихо тя и си представи сцената, както много пъти досега. Майка ѝ, която се стяга за убождането на иглата и системите ѝ отказват една по една, до онези последни страховити мигове, когато единственото, останало живо, беше мозъкът ѝ. Дали им бяха предложили обичайното последно ястие? Сърцето на Кларк се сви, когато си представи безжизненото тяло на баща си в капсула за освобождаване, с пръсти, изцапани в червено от ягодите, които бе изял сам. — Болка като тази не отминава никога.
За миг двамата останаха загледани един в друг. Тишината ги притисна като физическа тежест. После обаче Уелс отклони погледа си и вдигна глава към дърветата над тях. От листата слабо долитаха музикални тонове.
— Чуваш ли това? — прошепна той, без да я поглежда.
Песента беше едновременно натрапчива и радостна. Първите няколко ноти бяха елегия за гаснещите звезди, но точно когато Кларк усети, че сладко-горчивата красота ще накара сърцето ѝ да се пръсне, мелодията се извиси, оповестявайки идването на слънцето.
Птици. Истински птици. Не можеше да ги види, но знаеше, че са там. Запита се дали първите колонисти са чули песента на птиците, докато са се качвали на последния кораб. Дали тогава музиката е била прощална песен? Или създанията вече са били слели гласове в реквием за загиващата Земя?
— Невероятно е — промълви Уелс, обърна се към нея и я погледна с усмивката отпреди толкова време. Кларк потръпна. Стори ѝ се, че вижда призрак — лишен от плът отпечатък на момчето, на което беше така глупава да отдаде сърцето си.
Кларк не можа да потисне усмивката си, докато гледаше как Уелс шава наляво-надясно пред вратата ѝ. Винаги се притесняваше, когато я целуваше пред хора, но откакто започна офицерското си обучение, положението стана още по-тежко. Самата мисъл да се натиска с гаджето си, докато е в униформа, сякаш го караше да се чувства неудобно. Жалко, защото само като го зърнеше в нея, желанието ѝ да го целуне се засилваше дори повече от обикновено.
— До утре — сбогува се тя и се обърна да притисне пръст към скенера.
— Чакай — спря я Уелс и хвърли поглед през рамо, преди да я сграбчи за китката.
Кларк въздъхна.
— Уелс — започна тя, като се опитваше да се измъкне от ръцете му. — Трябва да тръгвам.
Той се ухили и я стисна още по-силно.
— Майка ти и баща ти вкъщи ли са?
— Да — отговори тя и наклони глава към вратата. — Закъснявам за вечеря.
Уелс я погледна с очакване. Предпочиташе да вечеря с нейното семейство, вместо да седи мълчаливо срещу баща си, но тя не можеше да го покани да се присъедини към тях. Не и тази вечер.
Уелс наклони глава на една страна.
— Този път няма да се намръщя, все едно какво е сложил баща ти в протеиновото тесто. Упражнявах се. — И изписа на лицето си комично весела усмивка, след което закима преувеличено. — Ах, че вкусно!
За миг Кларк стисна устни и отговори:
— Просто трябва да поговоря насаме с тях.
Изражението на Уелс стана сериозно.
— Какво става? — попита той, пусна ръката ѝ и вдигна длан към бузата ѝ. — Всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отстъпи настрана Кларк и наклони глава, за да не я издадат очите ѝ, като изпращат нервни сигнали иззад лъжите. Трябваше да се изправи срещу родителите си и да им поиска обяснение за експериментите им и не можеше да го отлага повече.