— Супер — отвърна Талия, но после потръпна и в очите ѝ проблесна болка.
— Навремето лъжеше много по-добре.
— Никога не съм лъгала. — Гласът ѝ беше дрезгав, но въпреки това беше изпълнен с познатото шеговито възмущение. — Просто казах на пазача, че ме боли вратът и ми трябва още една възглавница.
— А после го убеди, че малко уиски от черния пазар ще ти помогне да не пееш „насън“ — добави Кларк с усмивка.
— Да… Жалко, че Лиз не искаше да участва в театъра.
— Или че не можеш да изпееш и една нота, дори от това да зависи животът ти.
— Точно в това беше цялата работа! — възрази Талия. — На този етап нощният пазач щеше да е готов на всичко, за да ме накара да млъкна.
Кларк поклати глава и се усмихна.
— А твърдиш, че момичетата от „Феникс“ били умопобъркани — Посочи към тънкото одеяло, преметнато над тялото ѝ. — Може ли?
Приятелката ѝ кимна и Кларк отдръпна одеялото, като се опитваше да запази лицето си безизразно, докато развиваше превръзката. Кожата около раната беше червена и подута, а в дупките между шевовете се образуваше гной. Кларк знаеше, че не самата рана е проблемът. Изглеждаше зле, но в медицинския център никой нямаше и да мигне при вида на подобно нараняване. Истинската опасност беше инфекцията.
— Толкова ли е зле? — попита тихо Талия.
— Не, изглеждаш страхотно — отвърна Кларк. Лъжата се изплъзна с лекота от устните ѝ. Очите ѝ неволно се плъзнаха към празното легло, където момчето, умряло предишния ден, беше прекарало последните си часове.
— Не си ти виновна — отрони Талия.
— Знам — въздъхна Кларк. — Просто ми се иска да не беше сам.
— Не беше. Уелс беше тук.
— Какво? — попита объркана Кларк.
— Няколко пъти дойде да го види. Мисля, че първия път търсеше теб, но когато видя колко е пострадало онова момче…
— Наистина ли? — попита Кларк. Не беше сигурна дали да вярва на наблюденията на момиче, което беше прекарало по-голямата част от предишния ден в безсъзнание.
— Определено беше той — провикна се друг глас. Кларк се огледа и видя, че Октавия е седнала в леглото си. На устните ѝ играеше закачлива усмивка. — Не се случва всеки ден Уелс Джаха да дойде и да седне до леглото ти.
Кларк я изгледа невярващо.
— Откъде изобщо познаваш Уелс?
— Преди няколко години посети дома заедно с баща си. Момичетата говориха за това посещение седмици наред. Той е нещо като супернова.
Уолдънският жаргон накара Кларк да се усмихне. Октавия продължи:
— Попитах го дали ме помни. Каза, че ме помни, но е прекалено голям джентълмен, за да отрече.
Момичето въздъхна драматично и притисна опакото на ръката си към челото.
— Уви. Единственият ми шанс в любовта.
— Ей, ами аз?
Едно момче, за което Кларк смяташе, че спи, изгледа Октавия с изкривено от болка лице и тя му отправи въздушна целувка.
Кларк само поклати глава и отново се обърна към Талия. Очите ѝ се спуснаха от лицето на приятелката ѝ обратно към инфектираната рана.
— Това нали не е добър признак? — попита кротко Талия. Проскърцването на гласа ѝ издаде умората, която я обземаше.
— Можеше и да е по-зле.
— Вече и да лъжеш не можеш. Какво става? — успя да повдигне вежда Талия. — Любовта да не те е размекнала?
Тялото на Кларк се скова, а ръката ѝ рязко се отдръпна от одеялото на Талия.
— Да не би да бълнуваш от раните?
Хвърли поглед през рамо и с облекчение видя, че Октавия е погълната от разговор с аркадийското момче.
— Знаеш какво ми причини той — продължи Кларк и млъкна, когато стомахът ѝ се сви от отвращение. — Какво причини на родителите ми.
— Разбира се, че знам — погледна я Талия със смесица от разочарование и жалост. — Но знам и какво рискува, за да дойде тук. — Усмихна се. — Той те обича, Кларк. Това е любовта, която повечето хора търсят през целия си живот.
Кларк въздъхна.
— Е, надявам се никога да не я намериш. За твое добро е.
Глава 10
Белами
Начинът, по който заобикалящата ги природа се променяше с напредването на деня, изглеждаше налудничав. Сутрин всичко изглеждаше хладно, ободряващо и ново. Дори въздухът сякаш притежаваше някаква острота. Следобед обаче светлината омекваше и цветовете се смекчаваха. Точно това допадаше на Белами най-много от всичко, което бе видял досега на Земята — непредвидимостта. Като момиче, което кара момчетата постоянно да гадаят. Белами открай време се чувстваше привлечен от онези, които не можеше да разчете докрай.