От другия край на поляната се надигна смях. Белами се обърна и видя две момичета, седнали на ниския клон на едно дърво: смееха се и удряха момче, което се опитваше да се изкачи на дървото и да се присъедини към тях. Недалеч група младежи от „Уолдън“ си играеха, като подмятаха помежду си обувката на момиче от „Аркадия“. Собственичката се смееше и крачеше боса по тревата. За миг Белами усети как го пробожда съжаление, задето Октавия все още не беше достатъчно здрава, за да се присъедини към тях. Но пък навярно щеше да е за добро, ако не си намереше истински приятели. Веднага щом глезенът ѝ зараснеше, двамата с Белами щяха да се махнат завинаги.
Той разкъса един смачкан плик с храна, изстиска половината от съдържанието в устата си и пъхна грижливо сгънатата опаковка обратно в джоба си. След като прегледаха останалата част от оцелелите припаси, потвърдиха подозрението, от което се бояха: пакетите с храна за няколко седмици, които откриха непосредствено след катастрофата, представляваха всичко, което им бяха изпратили. Съветът или беше решил, че до един месец стоте ще открият как да се хранят от земята… или изобщо не смяташе, че ще оцелеят толкова дълго.
Греъм беше принудил повечето хора да му предадат всички пакети, които бяха спасили, и уж беше натоварил един аркадиец — Ашър, със задачата да ги разпределя, но вече имаше наченки на черен пазар: хората разменяха пакети с храна срещу одеяла и поемаха допълнителни постове край водата в замяна на запазени места в претъпканите палатки. Уелс беше прекарал целия ден в опити да убеди всички да се съгласят на по-редовна система и макар някои хора да изглеждаха заинтригувани, на Греъм не му отне много време да го накара да млъкне.
Белами се обърна, когато смехът в късия край на поляната се обърна в крясъци.
— Дай ми това! — изкрещя един уолдънец, който се опитваше да издърпа нещо от друг. Докато бързаше към тях, Белами осъзна, че предметът е брадва. Първото момче стискаше дръжката с две ръце и се мъчеше да размаха брадвата така, че другият да не може да я стигне, а второто се пресягаше към острието.
Към момчетата се спуснаха и други хора, но вместо да ги разделят, започнаха да се щурат между дърветата и да пъхат в ръцете им различни предмети. По земята лежаха разпилени инструменти — още брадви, ножове и дори копия. Белами се усмихна, когато очите му се спряха на един лък и стрела.
Съвсем наскоро, даже същата сутрин, беше открил животински отпечатъци — проклети, съвсем реални следи, които водеха към дърветата. Откритието му беше предизвикало огромна бъркотия. В един момент се събраха поне трийсет души, които до един допринасяха с интелигентни, полезни наблюдения като „Най-вероятно не е птица“ и „Изглежда, че има четири крака“. Най-накрая Белами изтъкна, че това са следи от копита, а не от лапи, което означаваше, че навярно става въпрос за тревопасно, тоест нещо, което можеха да уловят и да изядат. Само чакаше да му попадне пособие, с което да отиде на лов, и сега — първият му късметлийски случай на Земята — вече имаше такова оръжие. Надяваше се двамата с Октавия да са си отишли, преди да свършат пакетите с храна, но нямаше намерение да оставя нищо на случайността.
— Стойте, всички! — отекна един глас над тълпата. Белами погледна по посока на гласа в мига, в който Уелс стигна до дърветата. — Не можем просто да позволим на случайни хора да носят оръжия. Трябва да ги отделим и подредим и после да решим на кого да ги дадем.
Сред тълпата се надигна какофония — спорещите сумтяха и си разменяха войнствени погледи.
— Този тук взе канцлера за заложник — продължи Уелс и посочи към Белами, който вече беше преметнал лъка и стрелите през рамо. — Кой може да отгатне на какво още е способен? Наистина ли искате някой като него да се разхожда, понесъл смъртоносно оръжие? — Вирна брадичка. — Трябва поне да го подложим на гласуване.
Белами не можа да се сдържи и се разсмя. За кого се мислеше това хлапе? Наведе се, вдигна от земята един нож и се запъти към Уелс.
Уелс не помръдна и Белами се запита дали се опитва да не потръпне, или просто не е толкова слаб противник, колкото го мислеше. Точно когато изглеждаше така, сякаш може да прободе Уелс в гърдите, Белами преметна оръжието с дръжката към Уелс и го пъхна в ръката му.
— Имам новина за теб, хубавецо — намигна му той. — Тук всички сме престъпници.
Преди Уелс да успее да отговори, Греъм се запъти нехайно към тях, премести поглед от Уелс към Белами и на лицето му се изписа кисела усмивка.
— Съгласен съм с достопочтения Миниканцлер — заяви Греъм. — Трябва да заключим оръжията.
Белами отстъпи назад.