— Моля? Предполагам, че и за тях ще отговаряш ти? — Прокара пръст по лъка. — Забрави. Готов съм за лов.
Греъм изсумтя.
— И какво си ловил на „Уолдън“ освен момичета с ниски стандарти и още по-ниска самооценка?
Белами се вцепени, но не каза нищо. Ако се вържеше на Греъм, щеше само да си загуби времето, но усещаше как пръстите му се свиват.
— Или може би дори не ти се налага да тичаш след тях — продължи Греъм. — Предполагам, че това му е хубавото да имаш сестра.
Юмрукът на Белами се заби в челюстта на Греъм с противен звук. Другото момче се олюля и залитна няколко крачки назад, прекалено смаяно, за да вдигне ръка. Белами му нанесе втора атака. Греъм се изправи и стовари силен, добре прицелен удар в брадичката на Белами. Белами изръмжа и се хвърли напред. Блъсна Греъм с цялата си тежест и младежът политна назад. Падна тежко на земята, но точно когато Белами се канеше да го ритне, Греъм се завъртя на една страна и подсече краката на Белами изпод тялото му.
Белами започна да се мята в опит да се изправи навреме, за да запази предимството пред противника си, но беше късно. Греъм го беше приковал към земята и държеше срещу лицето му нещо, което проблясваше на слънцето. Нож.
— Стига толкова! — кресна Уелс, сграбчи Греъм за яката и го отблъсна от Белами, който се превъртя на една страна, задъхан.
— Какво, по дяволите? — изрева Греъм и се надигна на крака.
Белами застана на колене, потръпна и бавно се изправи. Понечи да вдигне лъка. Хвърли бърз поглед към Греъм, който беше прекалено зает да стрелка Уелс с разярен поглед, за да забележи.
— Само защото канцлерът те е завивал в креватчето нощем, това не означава, че автоматично поемаш командването — изръмжа Греъм. — Не ми пука какво ти е казал татко, преди да тръгнем.
— Изобщо не искам да поемам командването. Просто искам да съм сигурен, че няма да умрем.
Греъм се спогледа с Ашър.
— Ако това ти е притеснението, предлагам да си гледаш работата. — Наведе се и взе ножа. — Нали не искаме да има злополуки.
— Нещата тук няма да протичат така — не отстъпи Уелс.
— Така ли? — вдигна рамене Греъм. — И какво те кара да мислиш, че имаш право на глас по въпроса?
— Защото не съм идиот. Но ако нямаш търпение да станеш първият разбойник от векове, който се е опитал да убие някого на Земята, заповядай.
Белами издиша и прекоси поляната към мястото, където беше видял животинските следи. Не искаше да се въвлича в безкраен спор, не и когато вместо това можеше да намери храна. Преметна лъка през рамо и влезе в гората.
От малък бе научил, че ако искаш нещо да бъде свършено, трябва да го направиш сам.
Когато дойдоха за пръв път, Белами беше осемгодишен.
Майка му не си беше вкъщи, но му беше казала как точно да постъпи. Пазачите рядко проверяваха тяхната част. Мнозина бяха израснали наблизо и макар че новобранците обичаха да се перчат с униформите си и да се карат с някогашните си противници, щяха да прекалят, ако проверяваха апартаментите на съседите си. Но беше очевидно, че офицерът, който отговаряше за това военно поделение, не беше местен. Издаваше го не само снобският му акцент, а и начинът, по който се оглеждаше из малкото им апартаментче със смесица от изненада и отвращение, сякаш не можеше да си представи, че тук живеят човешки същества.
Беше влязъл, без да чука, докато Белами се опитваше да почисти съдовете от закуската. Имаха течаща вода само по няколко часа на ден, обикновено докато майка му работеше на соларните ниви. Белами така се стресна, че изпусна чашата, която миеше, и с ужас видя как тя отскача на пода и се затъркаля към гардероба.
Очите на офицера започнаха да се стрелкат напред-назад, докато четеше нещо на импланта в роговиците си.
— Белами Блейк? — попита той със странния си акцент от „Феникс“, който звучеше така, сякаш устата му бе пълна с хранителна паста.
Белами кимна бавно.
— Майка ти вкъщи ли е?
— Не — отговори той, като се мъчеше гласът му да прозвучи спокойно, точно както се беше упражнявал.
През вратата влезе друг пазач. Офицерът кимна и започна да задава въпроси с равен, безизразен тон, който подсказваше, че днес вече е изрекъл тази реч десетина пъти.
— Имате ли в резиденцията си припаси за повече от три хранения? — попита монотонно той.
Белами поклати глава.
— Имате ли друг енергиен източник освен…
Сърцето на Белами биеше толкова силно, че заглушаваше гласа на пазача. Макар майка му да го бе подготвяла безброй пъти и да бяха упражнявали многократно най-различни сценарии, никога не си беше представял начина, по който очите на офицера шареха из апартамента им. Когато погледът му се спря на падналата чаша, а после се премести към гардероба, Белами си помисли, че гърдите му ще се пръснат.