— Ще му отговориш ли?
Белами вдигна глава и видя, че и двамата мъже го зяпат. Офицерът се мръщеше нетърпеливо, а другият пазач просто изглеждаше отегчен.
Белами започна да се извинява, но неговото „Извинявайте“ прозвуча като хриптене.
— Имате ли постоянни обитатели освен двамата души, регистрирани за тази част?
Белами си пое дълбоко въздух.
— Не — насили се да изрече думата той. Най-накрая си спомни да си придаде раздразненото изражение, което майка му го беше накарала да тренира пред огледалото.
Офицерът вдигна вежда.
— Съжалявам, че ти загубих времето — изрече той с подигравателна приветливост. Хвърли последен поглед на апартамента и излезе, следван от пазача, който затръшна вратата зад гърба си.
Белами се свлече на колене, прекалено ужасѐн, за да отговори на въпроса, който се блъскаше в ума му: какво щеше да се случи, ако бяха погледнали в гардероба?
Глава 11
Глас
Докато се влачеше след Кора и Хъксли по пътя им към пункта на Обмяната, Глас се хвана, че ѝ се иска майка ѝ да беше изчакала още няколко дни, преди да разпространи новината за освобождаването ѝ. Отначало се изпълни с радост да види приятелките си. Когато тази сутрин двете прекрачиха прага, и трите избухнаха в плач. Сега обаче, щом видя съзаклятническите усмивки, които Кора и Хъксли си разменят, докато се разминаваха с непознато за Глас момче, се почувства по-самотна, отколкото в килията си.
— Обзалагам се, че имаш спестени цял куп точки — каза Хъксли и обви ръка около Глас. — Как ти завиждам!
— Имам само това, което ми прехвърли майка ми тази сутрин — усмихна се немощно Глас. — След като ме арестуваха, са елиминирали останалите.
Хъксли потръпна драматично.
— Още не мога да повярвам — промълви тя и понижи глас: — Така и не ни каза защо са те затворили.
— Глас не иска да говори за това — намеси се Кора и хвърли нервен поглед през рамо.
„Не, ти не искаш да говориш за това“, помисли си Глас, докато завиваха по главния коридор на палуба Б — дълъг широк проход, обграден от едната страна с панорамни прозорци, а от другата — с пейки, закътани между изкуствени растения. Беше пладне и на повечето пейки жени на възрастта на майка ѝ си говореха и отпиваха чай от корен на слънчоглед. Технически погледнато, трябваше да използват точките за дажби на щанда за чай, но Глас не можеше да си спомни кога за последен път е трябвало да сканира палеца си. Това беше просто поредното от множеството малки удоволствия на живота на „Феникс“, за което никога не се бе замисляла, преди да започне да прекарва време с Люк.
Докато момичетата крачеха по коридора, Глас усещаше, че почти всички очи се обръщат към нея. Стомахът ѝ се сви, докато се чудеше кое е било по-шокиращо — фактът, че са я затворили, или че са я помилвали. Вървеше с вдигната глава и се опитваше да изглежда уверена, докато минаваше покрай хората. Трябваше да изглежда като въплъщение на справедливостта в Колонията и се налагаше да поддържа илюзията, сякаш от убедителността на изпълнението зависеше животът ѝ. Защото този път наистина беше така.
— Мислиш ли, че има някаква възможност да помилват и Кларк? — попита Хъксли и Кора я стрелна с предупредителен поглед. — Успяхте ли да се срещате и да си говорите, докато бяхте затворени?
— О, боже, Хъксли, няма ли да престанеш? — възкликна Кора и докосна успокоително ръката на Глас. — Извинявай — продължи тя. — Просто, когато осъдиха Кларк веднага след теб, никой не можеше да повярва: две момичета от „Феникс“ само за няколко месеца. А щом се върна, плъзнаха толкова слухове…
— Няма нищо — усмихна се насила Глас, за да покаже, че не възразява да говори по въпроса. — Затвориха Кларк в единична килия, кажи-речи, веднага след мен, така че почти не я видях. И не знам дали ще я помилват — излъга тя, защото си спомни инструкциите на майка си да не споменава мисията на Земята. — Не съм сигурна кога ще навърши осемнайсет. Преразгледаха моя случай, защото рожденият ми ден е съвсем скоро.
— А, да, рожденият ти ден! — изписка Хъксли и преплете ръце. — Забравих, че наближава. Ще трябва да ти намерим нещо на пункта на Обмяната.