— Влюбена съм в него! — промълви Глас и прокара пръст по верижката. После се обърна с лице към Люк.
Усмивката озари цялото му лице.
— Радвам се — отвърна Люк и прокара ръка по врата ѝ, след което обърна медальона и ѝ показа буквата Г, гравирана в златото.
— Ти ли го направи? — попита Глас.
Люк кимна.
— Искам хората да знаят, че е бил твой, дори да минат хиляда години. — Сведе пръст към медальона и притисна метала към кожата ѝ. — Сега трябва само да го напълниш със свои собствени спомени.
Глас се усмихна.
— Знам с кой спомен искам да започна.
Вдигна глава. Очакваше да види как Люк отмества очи, но изражението му беше сериозно. Погледите им се срещнаха и за един дълъг миг в апартамента се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на сърцата им.
— Сигурна ли си? — попита Люк и сбърчи леко чело, докато прокарваше пръст по вътрешната част на китката ѝ.
— През целия си живот не съм била по-сигурна.
Люк я улови за ръката и през тялото ѝ сякаш премина електричество. Той стисна пръстите ѝ със своите и безмълвно я поведе към спалнята си.
„Естествено, че го е разменил“ — помисли си Глас. Би било абсурдно да запази толкова ценен предмет, особено след като беше разбила сърцето му. Но мисълта как захвърлената ѝ огърлица чезне самотна на пункта за Обмяна събуди у нея скръб, която заплашваше да разкъса сърцето ѝ на две.
Парене в тила ѝ я изтръгна от мислите ѝ. Тя събра смелост — очакваше да види поредния човек, когото познаваше бегло, да я гледа с открито подозрение. Когато се обърна обаче, погледът ѝ се спря на съвсем различен човек.
Люк.
Той се взираше в нея точно толкова, колкото да я накара да се изчерви, след което откъсна погледа си и очите му се стрелнаха към масата. Спряха се на огърлицата и по лицето му премина странно изражение.
— Учудвам се, че още никой не я е грабнал — отрони той. — Толкова е красива.
Ръката му се отпусна обратно до тялото, той се извърна и погледна Глас с едва доловима тъжна усмивка.
— Но пък точно най-красивите неща са тези, които могат да ти причинят най-голяма болка.
— Люк — започна Глас, — аз…
После обаче забеляза зад него позната фигура. Камий стоеше зад щанда за печатни текстове, приковала поглед в Глас.
Люк се озърна през рамо, след което отново насочи вниманието си към Глас.
— Камий замества баща си. От известно време е болен.
— Съжалявам — измърмори Глас, но преди да успее да каже нещо друго, дочу повишени гласове.
Глас се обърна и видя, че Кора се е разкрещяла на уолдънката:
— Ако не ми го продадете на разумна цена, няма да имам друг избор, освен да ви докладвам за измама.
Жената пребледня и отвърна нещо, което Глас така и не разбра, но очевидно се хареса на Кора, защото тя се усмихна и вдигна палец за сканиране.
Глас се намръщи, притеснена от поведението на приятелката си.
— Извинявай… трябва да тръгвам.
— Недей — помоли я Люк и я докосна по ръката. — Тревожа се за теб. — Гласът му заглъхна: — Какво правиш? Безопасно ли е?
Безпокойството в гласа му запълни някои от по-дребните пукнатини в разбитото ѝ сърце, но не достатъчно, че да накара болката да отшуми.
— Безопасно е. Всъщност ме помилваха — отговори тя, опитвайки се да запази равен тон.
— Помилвали са те? — повтори той и очите му се разшириха. — Ауу! Не съм си и помислял… — Замлъкна, сякаш не беше сигурен как да продължи. — Знаеш ли, ти така и не ми каза защо изобщо са те затворили.
Глас сведе очи към земята и се помъчи да се пребори с неустоимото желание да му признае истината.
„Той заслужава да бъде щастлив — напомни си решително. — Вече не е твой.“
— Няма значение — отговори най-накрая тя. — Просто искам да оставя всичко това зад гърба си.
Люк се вгледа в нея и за миг Глас се зачуди дали не може да прозре право в душата ѝ.
— Е, добре, пази се — промълви най-после той.
Глас кимна.
— Ще се пазя.
Знаеше, че за разлика от друг път, постъпва правилно. Просто ѝ се искаше да не изпитва такава силна болка.
Глава 12
Кларк