Кларк седеше в тъмната болнична палатка и тревожно гледаше как Талия се мята и върти насън, измъчвана от температурата, която се беше появила с влошаването на инфекцията.
— Как мислиш, какво сънува?
Кларк се обърна и видя, че Октавия е седнала в леглото си и се взира в Талия с ококорени очи.
— Не съм сигурна — излъга тя. Изражението на Талия ѝ подсказваше, че отново мисли за баща си. Бяха я затворили, задето се бе опитала да открадне лекарство за него, след като Съветът бе решил да не го лекува. Предвид ограничените медицински ресурси, с които разполагаха, преценили, че прогнозата му е прекалено лоша и не си струва да ги хабят. Талия все още не знаеше какво се е случило с него — дали е починал от болестта си след ареста ѝ, или все още е вкопчен в живота и се моли някой ден отново да види дъщеря си.
Талия простена и се сви на топка. Видът ѝ напомни на Кларк за Лили в някоя от лошите ѝ нощи, когато Кларк се промъкваше в лабораторията, та приятелката ѝ да не остава сама. Макар в момента никой да не ѝ пречеше да помага на Талия, тя се чувстваше също толкова отчаяна, също толкова безпомощна, колкото тогава. Ако не намереха лекарствата, излетели от транспортния кораб при катастрофата, нямаше да ѝ бъде по силите да направи каквото и да било, за да облекчи страданията на приятелката си.
Някой вдигна платнището и палатката се изпълни със светлина и прохладен, ароматен въздух. Белами влезе в палатката с подскоци на акробат. Беше преметнал лък през рамо и очите му блестяха.
— Добър ден, дами — каза той и се ухили, докато крачеше към леглото на Октавия. Наведе се и разроши косата ѝ, която все още беше здраво прибрана в красиво завързана червена панделка. Беше толкова близо, че Кларк не можеше да не долови леката миризма на пот, която се разнасяше от кожата му и се сливаше с друго ухание, което не можеше да назове, но ѝ навя мисли за дървета.
— Как е глезенът? — обърна се той към Октавия, демонстративно присви очи и го заоглежда от всички страни.
Момичето предпазливо го раздвижи.
— Много по-добре.
Обърна се към Кларк:
— Вече мога ли да си тръгна?
Кларк се поколеба. Глезенът на Октавия все още беше нестабилен, а нямаше начин да ѝ направи ефикасна шина. Ако го натовареше прекалено, пак щеше да го навехне или по-лошо.
Октавия въздъхна и издаде долната си устна напред в умолително изражение.
— Моля те. Не съм изминала целия път до Земята само за да стоя в палатка.
— Ти нямаше избор — напомни ѝ Белами. — Аз обаче със сигурност не съм рискувал всичко, за да дойда тук само за да те гледам как развиваш гангрена.
— Откъде знаеш за гангрената? — изненада се Кларк. В Колонията никой никога не би развил подобна инфекция, а тя се съмняваше, че много хора освен нея четат древни медицински текстове за удоволствие.
— Разочароваш ме, докторе — вдигна вежда той. — Не мислех, че си от онези.
— От кои?
— От фениксийците, които си въобразяват, че всички уолдънци са невежи.
Октавия завъртя очи и се обърна към него.
— Знаеш ли, не всичко, което хората казват, е обида.
Белами отвори уста, но после премисли и сви устни в насмешлива усмивка.
— Внимавай, иначе ще тръгна без теб. — И намести лъка на рамото си.
— Не ме оставяй — помоли тя и ненадейно стана сериозна. — Знаеш как се чувствам, когато съм затворена някъде.
По лицето на Белами премина странно изражение и Кларк се запита за какво ли си мисли. Момчето най-накрая се усмихна.
— Добре. Ще те заведа навън, но само за малко. Искам пак да се опитам да половувам, преди да се стъмни. — Извърна се към Кларк. — Ако докторът позволи.
Кларк кимна.
— Само внимавайте. — Погледна го объркано. — Наистина ли си мислиш, че ще можеш да ловуваш?
Никой досега не беше видял бозайник, камо ли да се опита да убие такъв.
— Все някой трябва да пробва. Ако нещата продължат по същия начин, пакетираната ни храна няма да ни стигне дори за седмица.
Кларк му се усмихна леко.
— Е, добре, желая ти късмет.
Отиде до тясното легло на Октавия и помогна на Белами да я изправи на крака.
— Добре съм — запротестира Октавия, като пазеше равновесие на един крак, вкопчена в ръката на Белами. Заподскача напред и го повлече към изхода на палатката. — Да тръгваме!
Белами хвърли поглед през рамото си.
— О, между другото, Кларк, докато бях в гората, намерих някои отломки от катастрофата. Случайно да искаш утре да ги прегледаш?
Кларк си пое въздух и сърцето ѝ заби по-бързо.
— Мислиш, че може да са изчезналите лекарства? — Пристъпи напред. — Да отидем веднага.