Белами поклати глава.
— Бяха прекалено далеч. Няма да успеем да се върнем, преди да се стъмни. Ще отидем утре.
Тя хвърли поглед към Талия, чието лице все още беше изкривено от болка.
— Добре. Ще е първата ни работа утре сутринта.
— Да изчакаме до следобед. Сутринта ще отида на лов. По това време животните са на открито и търсят вода.
Кларк потисна желанието си да го попита откъде знае това, макар че не успя да прикрие докрай изненадата, изписала се на лицето ѝ.
— Значи, до утре? — попита Белами и тя кимна. — Супер — ухили се той. — Значи имаме среща.
Тя проследи с поглед как двамата излизат тромаво от палатката, а после се върна при Талия. Клепачите на приятелката ѝ трепнаха и очите ѝ се отвориха.
— Здрасти — промълви немощно тя.
— Как се чувстваш? — попита Кларк и отиде да провери жизнените ѝ показатели.
— Страхотно — изграчи Талия. — Готова съм да отида с Белами, когато пак тръгне на лов.
Кларк се усмихна.
— Мислех, че спиш.
— И наистина спях. Заспивах и се събуждах.
— Само ще погледна набързо, става ли? — попита Кларк и Талия кимна.
Кларк бутна одеялото настрана и повдигна ризата на Талия. Върху кървящата рана се открояваха червени ивици, което означаваше, че инфекцията е започнала да преминава в кръвоносната ѝ система.
— Боли ли?
— Не — отвърна глухо Талия. И двете знаеха, че не върви към подобрение.
— Можеш ли да повярваш, че наистина са брат и сестра? — нарочно смени темата Кларк, докато връщаше одеялото на Талия на мястото му.
— Да, звучи безумно. — Гласът на Талия стана малко по-уверен.
— Изпълнението му на палубата за излитане беше потресаващо — поклати глава Кларк. — Но беше и много смело. Ако го бяха хванали, щяха да го убият. — Направи пауза. — Когато пристигнат на Земята, ще го убият.
— Направил е много, за да бъде сестра му в безопасност — съгласи се Талия и извърна глава, за да прикрие разкривената си гримаса, когато я заля нова вълна на болка. — Той наистина те обича, Кларк.
— Кой? Белами? — попита стреснато Кларк.
— Не. Уелс. Той дойде на Земята заради теб, Кларк.
Кларк стисна устни.
— Не съм го молила.
— Всички ние сме вършили неща, с които не се гордеем — настоя Талия с тих глас.
Кларк потръпна и затвори очи.
— Не моля никого за прошка.
— Знаеш, че нямам това предвид. — Талия млъкна, за да си поеме въздух. Усилието да говори я изтощаваше.
— Трябва да си починеш — настоя Кларк и посегна да придърпа одеялото над раменете на приятелката си. — Можем да говорим за това утре.
— Не! — възкликна Талия. — Кларк, случилото се не е било по твоя вина.
— Разбира се, че беше по моя вина. — Кларк избягваше да гледа приятелката си в очите. Талия беше единствената, която знаеше какво наистина бе сторила, и момичето не можеше да понесе да се изправи срещу истината точно сега, да види спомена, отразен в тъмните изразителни очи на приятелката ѝ. — И какво общо има Уелс?
Талия затвори очи и въздъхна, без да обръща внимание на въпроса.
— Трябва да си позволиш да бъдеш щастлива. Иначе какъв е смисълът?
Кларк отвори уста за хаплив отговор, но думите се стопиха в главата ѝ, когато видя как Талия се надига, обзета от внезапен пристъп на кашлица.
— Всичко ще се оправи — прошепна Кларк и прокара пръсти през мократа от пот коса на приятелката си. — Ще оздравееш.
Този път думите не бяха молитва, а категорично обещание. Кларк отказваше да позволи на Талия да умре и нищо нямаше да ѝ попречи. Нямаше да позволи на най-добрата си приятелка да се присъедини към хора от призраци в главата ѝ.
Глава 13
Уелс
Уелс погледна нагоре към обсипаното със звезди небе. Никога не си беше представял какъв копнеж по дома ще изпита, когато се взре в позната сцена от стотици километри разстояние. Чувстваше, че е някак нередно луната да изглежда толкова малка и без характерните си черти. Струваше му се, все едно се е събудил и е открил, че лицата на близките му са били заличени.
Край него останалите около лагерния огън недоволстваха. Бяха пристигнали на Земята преди няма и седмица, а хранителните им запаси вече бяха на привършване. Фактът, че не разполагаха с никакви лекарства, беше обезпокоителен, но точно сега повече го тревожеше липсата на храна. Или от Колонията бяха сбъркали при изчисляването на провизиите им, или Греъм и приятелите му бяха отмъкнали повече, отколкото бе осъзнал. И в двата случая последствията вече започваха да си личат. Не се изчерпваха само с вдлъбнатините под бузите на младежите — в очите им се четеше глад, който ужасяваше Уелс. Никога не биваше да си позволи да забрави, че всички те са били затворени поради някаква причина, че всеки човек около него е сторил нещо, с което е застрашил Колонията.