Уелс най-много от всички.
Точно в този момент Кларк излезе от болничната палатка и тръгна към огъня. Огледа кръга, докато си търсеше място. До Уелс имаше свободно, но очите ѝ буквално преминаха над него. Вместо това седна до Октавия, която се беше настанила на един дънер, изпънала пред себе си ранения си крак.
Уелс въздъхна и се обърна да огледа поляната. Пламъците трепкаха над тъмните силуети на трите палатки, които най-после бяха опънали — болничната, една, в която да държат припаси, и — любимата на Уелс — с наклонен покрив за събиране на вода в случай, че някога завали. Ако не друго, лагерът им поне не приличаше на абсолютен провал. Когато се присъединеше към тях на Земята, баща му щеше да се впечатли.
Ако се присъединеше. Все по-трудно му беше да повярва, че баща му е добре, че раната от куршума е само повърхностна. Гърдите му се свиха болезнено, когато си представи как баща му се бори за живота си в болнично легло или още по-лошо, как тялото му се носи някъде из Космоса. Думите на канцлера все още кънтяха в ушите му: „Ако някой може да донесе успех на тази мисия, това си ти“.
Откъм дърветата долетя странен шум. Уелс изправи гръб и всичките му сетива се напрегнаха. Чу се пращене, последвано от шумолене. Шепотът край огъня замря и всички ахнаха, когато от сенките изплува странна фигура — получовешка, полуживотинска, като същество, излязло от древните митове.
Уелс скочи на крака. Тогава обаче съществото мина покрай дърветата и излезе на светло.
Белами стоеше пред тях с труп на животно, преметнат през рамото му, и след него тъмнееше диря от кръв.
Елен. Очите на Уелс се спряха върху безжизненото тяло, попиха меката му кафява козина, дългите тънки крака и деликатно заострените уши. Докато Белами вървеше към тях, главата на елена се мяташе от отпуснатия врат, но така и не описа пълна арка, защото всеки път, щом се отметнеше назад, се удряше в нещо друго.
Друга глава, увиснала от друг тънък врат. Еленът имаше две глави.
Уелс замръзна. Всички край огъня скочиха. Някои запристъпваха напред, за да виждат по-добре, други отстъпваха ужасени.
— Безопасно ли е? — попита едно момиче.
— Безопасно е — долетя от сенките гласът на Кларк. Тя излезе на светло. — Преди стотици години генетичният материал може да е мутирал поради радиацията, но сега вече не би трябвало да има и следа от нея.
Всички замлъкнаха, когато Кларк протегна ръка и погали козината на създанието. Беше застанала в езерце от лунна светлина и никога не бе изглеждала по-красива.
Кларк се обърна към Белами с усмивка, от която стомахът на Уелс се сви.
— Няма да умрем от глад — обяви тя и добави нещо, което Уелс не чу. Белами кимна.
Уелс издиша и заповяда на възмущението си да се оттегли. Пое си дълбоко въздух и се отправи към Белами и Кларк.
При приближаването му тя се скова, но Уелс се насили да не сваля поглед от Белами.
— Благодаря ти — каза той. — Ще нахраниш много хора.
Белами го изгледа въпросително и пристъпи от крак на крак.
— Говоря сериозно — увери го Уелс. — Благодаря ти.
Най-накрая Белами кимна. Уелс се върна на мястото си край огъня и остави Белами и Кларк, потънали в тих разговор, навели глави един към друг.
Палубата за наблюдение беше съвсем пуста. Загледан в необозримото море от звезди, Уелс лесно можеше да си представи, че те двамата са единствените живи същества в цялата вселена. Ръката му обгърна Кларк още по-здраво. Тя притисна глава до гърдите му и издиша, сгуши се още по-близо, докато въздухът напускаше тялото ѝ. Сякаш с охота го оставяше да диша и за двамата.
— Как мина днес? — прошепна тя.
— Добре — отговори Уелс. Не беше сигурен защо си прави труда да лъже, когато Кларк бе притисната до гърдите му. Тя можеше да разчете биенето на сърцето му като морзова азбука.
— Какво се е случило? — попита тя и в големите ѝ зелени очи трепна тревога.
Офицерското му обучение включваше периодични пътувания до „Уолдън“ и „Аркадия“, за да проверяват работата на пазачите. Днес ги беше видял как арестуват жена, забременяла с нерегистрирано дете. Проявите на снизходителност бяха изключени. Щяха да я държат затворена до раждането, след което детето щеше да бъде поверено на грижите на Съвета, а майката — екзекутирана. Законът бе суров, но необходим. Корабът можеше да поддържа само ограничен брой животи и ако позволяха на някого да наруши деликатното равновесие, щяха да изложат на опасност целия човешки род. Но ужасът, изписан в очите на жената, докато пазачите я влачеха, се беше запечатал в паметта на Уелс.