Странно, но не друг, а канцлерът му помогна да проумее какво е видял. Днес, докато вечеряха, баща му усети, че има нещо, и Уелс му разказа за инцидента, като се опитваше да говори безстрастно, като войник. Баща му обаче разбра, че се преструва, пресегна се над масата и положи ръка върху неговата — жест, който много рядко си позволяваше.
— Това, което правим, не е лесно — каза той на сина си, — но е от огромно значение. Не можем да допуснем чувствата ни да ни попречат да изпълним дълга си — да опазим човешкия род.
— Нека предположа — обади се Кларк и прекъсна мислите му. — Арестувал си някой престъпен гений, задето е откраднал книги от библиотеката.
— Не — отрече той и затъкна кичур коса зад ухото ѝ. — Тя още е на свобода. Докато си говорим, формират отряд специално за тази цел.
Тя се усмихна и златните точици в очите ѝ сякаш заискриха. Уелс не можеше да си представи по-красив цвят.
Отново насочи вниманието си към огромния прозорец. Тази вечер облаците, покрили Земята, не му напомняха на покров — приличаха просто на одеяло. Планетата не беше загинала, просто бе потънала във вълшебен сън, докато дойдеше време да приветства хората обратно у дома.
— За какво си мислиш? — попита Кларк. — За майка си ли?
— Не — отвърна бавно той. — Всъщност не.
Разсеяно уви около пръста си кичур от косата на Кларк. После го остави да падне обратно на рамото ѝ.
— Макар да предполагам, че винаги мисля за нея по един или друг начин.
Трудно му беше да повярва, че наистина си е отишла.
— Просто искам да съм сигурен, че се гордее с мен, където и да е — продължи той и през тялото му премина тръпка, щом погледна към звездите.
Кларк стисна ръката му и му предаде топлината си.
— Разбира се, че се гордее с теб. Всяка майка би се гордяла със син като теб.
Уелс се извърна към нея и се ухили.
— Само майките ли?
— Предполагам, че бабите и дядовците също си падат по теб — кимна сериозно тя, но после се разкикоти, когато Уелс закачливо я перна по рамото.
— Има и един друг човек, когото също искам да накарам да се гордее с мен.
Кларк вдигна вежда.
— Тя по-добре да си отваря очите на четири. — Момичето преплете ръце на тила му. — Защото моето си е мое.
Уелс се ухили, приведе се и затвори очи. Прокара устни по нейните за закачлива целувка, а после ги премести към врата ѝ.
— И моето — прошепна той в ухото ѝ и почувства как потръпна, когато дъхът му погъделичка кожата ѝ. Кларк го притегли по-близо и допирът ѝ отми напрежението. Накрая Уелс забрави как е минал денят му, забрави, че следващият ден ще е същият, както и по-следващият. Единственото, което имаше значение, бе момичето в обятията му.
Миризмата на печащия се елен беше непозната и опияняваща. На Колонията нямаше никакво месо дори на „Феникс“. Всички домашни животни бяха елиминирани някъде към средата на първия век.
— Как ще разберем кога е готово? — обърна се към Уелс аркадийско момиче на име Дарси.
— Когато отвън започне да хруска, а отвътре порозовее — провикна се Белами, без да обръща глава.
Греъм изсумтя, но Уелс кимна.
— Мисля, че си прав.
След като месото изстина, го нарязаха на по-малки парчета и започнаха да си ги раздават. Уелс занесе няколко къса от другата страна на кръга и ги разпредели между седящите там.
Подаде едно парче на Октавия, която го вдигна пред себе си и погледна към Уелс.
— Опита ли го вече?
Уелс поклати глава.
— Още не.
— Това не е честно — заяви тя и вдигна вежди. — Ами ако се окаже, че е отвратително?
Той огледа кръга.
— На всички други сякаш им харесва.
Октавия стисна устни.
— Аз не съм като всички други. — За миг го погледна, сякаш очакваше да каже нещо, но после се усмихна и протегна парчето си към него. — Ето, опитай го пръв и ми кажи какво мислиш.
— И така съм добре, благодаря — отклони предложението Уелс. — Искам да съм сигурен, че всички други…
— Хайде — изкикоти се тя и се опита да пъхне месото в устата му. — Пробвай една хапка.
Уелс хвърли бърз поглед на кръга, за да е сигурен, че Кларк не се е загледала в тях. Не беше — бе погълната от разговор с Белами.